НЕИЗБЕЖНО

No comments »

 

Не исках да се влюбвам, но се случи,

не бях на себе си, не бях готова,

но те докоснах с поглед във съня си

и блесна във небето ми Свръхнова.

 

Сега съм будна, но е същото,

очите ми не виждат друго,

ръцете ми изтръпват търсещи,

сърцето ми пропуска удар.

 

Не знам дали съм в твоето съзвездие,

дали ме виждаш, как да разбера,

не знам, но ако всичко се повтори,

едно е сигурно – пак теб ще избера.

Бризът със мене мечтаe

No comments »

 

Заля ме вълна и остана по мен,

като тънка свилена риза.

После, сгушени нежно във плен,

дишахме в ритъм еднакъв със Бриза.

 

Дълго мечтахме за мен и морето,

за всяка целувка и пърхащо ято,

за морския фар, достигащ небето,

за сладкия мирис на  лято.

 

За дългите пръсти на слънцето жарко,

за меката ласка на пясък,

и за луната, огряваща ярко,

двама ни с приказен блясък.

 

Ще носи Бризът тази любов,

страстно и дълго в сърцето,

ще разказва за нас на всеки ден нов,

за двама ни – мен и морето.

Улици

No comments »

 

Свои радости меки

                           всяка уличка има”

                                           Валери Петров

 

Улиците са изпънали снаги,

стройни, шумни, многолики,

прави и извити на дъги,

с устни-стъпки са покрити.

 

Улиците са косите на града.

В дълги плитки ги заплита,

мие ги със утринна роса,

с топъл вятър ги премита.

 

Улиците са животът на града.

С тях вълшебна песен пее,

с тях заспива и се буди сутринта,

плаче, радва се,  копнее.

 

Улиците срещат и разделят

нас, забързалите се за някъде,

премълчават и споделят,

могат да ни заведат навсякъде.

 

Маскарад

No comments »

Маските пред огледалото задаваха въпроси:

коя избирам, коя лицето ми днес ще носи?

 

Да бъда ли щастливата глупачка,

волна и нехаеща към тези,

дето искат да я смачкат?

 

Или поредната злобарка,

приятна на никого,

но живееща добре в собствен свят по мярка.

 

Да бъда ли лидерът с желязната ръка или

част от стадото със зашитата уста?

 

Излизам без маска,

вървя сред фалшиви хора,

а те ме стряскат.

 

Дали само грозни лица зад маските се крият,

дали са нещастни и душите им гният?

 

Крещя, а никой не слуша,

крещя, навсякъде хора,

а сякаш съм в пустинна суша.

 

Проклета да е смелостта ми,

дали се самонаказах,

проклет да е страхът им,

дали нов път си показах?

Старецът

No comments »

В злоба облечен, гледа ме с поглед проклет,

а очите му студени и мъртви.

Объркани слова от устата му чувам,

карат ме да плача, да тагувам.

 

Бъди ми близък, бъди ми кръв.

Почитай успехите ми пръв.

Бъди мил, бъди човечен.

“НЕ!” крещи той, а звукът ще кънти вечно.

 

Съвест опетнена и чуства накърнени.

Дай ми обич на колене ти падам,

ти отказваш, аз ставам.

 

И в старините си пропит си от злоба,

да се моля – спирам, немога!

 

Потънала в мисли отново,

как да се справя, защо за теб съм отрова?

 

Защо остави ме да гния в самота,

защо забрави ме и отричаш ме сега?

 

Нека, че мразиш ме изяжда те съвестта.

Оставил си едно дете на жестоката съдба.

 

Крещя, а теб те няма,

крещя, а виковете неми.

 

Върни се и накарай болката да изчезне,

не искам много, само вяра и слова нежни.

Кукли

No comments »

Очи празни, невежи.

И жалко подобие на ум, с глупави, повърхностни копнежи.

До кръста и падат руси букли, наричат ги красиви, наричат ги

кукли. Аура от лицемерие около нея танцува.

Цялата персона и стотинка не струва.

В огледало анфас и профил разглежда, всичко до красотата и се свежда.

Дали е умна, мила, талантлива?

Липсата на качества с фон дьо тен се скрива.

Души прекършени – наети.

Души – опетнени и взети.

Мис Август

No comments »

Тя мамеше моряците,

по Бургаския кей,

въплътена в бриза.

Рошеше къдриците им с пръсти,

за да те ядоса.

 

Влизаше през прозореца,

галеше обонянието

и те караше да изтичаш навън

като хлапе.

Отхапваше лакомо от дивите смокини,

после от твоите устни…

 

Тръгна си с голямата раковина,

за да не забравиш

гласа й

в сребърния сезон.

 

No comments »

Подир кълбо паяжина вървя –

търся старата къща сред тревите.

Случайността ме води.

Някъде тук беше стаята.

 

Изливам чашата с тъга в ъгъла,

за да не я изпиеш.

Стоплям  в ръце

газената лампа –

да върна уюта.

 

Накрая заспивам на двора.

Листата на лозата

люлеят детството,

докато аз узрявам.

 

 

No comments »

Отмерваме живота в глътки,

а все сме жадни.

Съдбата ни все търси

съда на изобилието –

с изумрудени очи е божеството,

безсмъртието чрез водата гледа.

 

Художничката старост ще постави

финални щрихи около очите ни,

ще ни отрупа със сребро…

 

Как да отпия само аз?

 

Не ми предлагай вечност –

така ще ме изгубиш.

 

На мен ми стига

шепа със вода,

ако делим я с теб.

 

Аз и древността

No comments »

В книгата на мъртвитe
древните хора изобразяват
сълзи върху папирус –
сякаш не познали страданието.
Дърветата се учат да танцуват.
Свраките правят чудеса,
усъвършенстват времето си.
Египетските богове
крият душите на непознатите в златни ковчези,
карат ги да строят градове и дворци,
за невярващите приготвят отровни капани –
освобождават ги от битието,
предателите затварят в килии,
за да полудеят, да бъдат прокълнати,
да виждат само нощта
от малкия си прозорец.
Нарисували са бъдещия ни живот
като път от натрошен айсберг,
всяка частици е режещ триъгълник
от справедливост и правота.
Лицата са
зелени или червени,
изглеждат изящни,
всяко има стойност,
но не и идентичност.
Отдавна са ме победили
с непредвидени ходове.
И сега се залъгвам.
Пясъците са ме завлекли в подземни коридори –
в коридорите на студа и вината,
на вечността и безвремието.
Суетата ми e живописна,
още искаща
да се докосне до божественото,
търсеща спокойствие в забравата
или в някое египетско проклятие.
Духът ми не е в безпътното пространство,
обикаля около светлината.
Разпознава ме.
Но…
Каква следа съм оставил в миналото?
Отново ще прочета
книгата на мъртвите.