НЕИЗБЕЖНО

No comments »

 

Не исках да се влюбвам, но се случи,

не бях на себе си, не бях готова,

но те докоснах с поглед във съня си

и блесна във небето ми Свръхнова.

 

Сега съм будна, но е същото,

очите ми не виждат друго,

ръцете ми изтръпват търсещи,

сърцето ми пропуска удар.

 

Не знам дали съм в твоето съзвездие,

дали ме виждаш, как да разбера,

не знам, но ако всичко се повтори,

едно е сигурно – пак теб ще избера.

Маскарад

No comments »

Маските пред огледалото задаваха въпроси:

коя избирам, коя лицето ми днес ще носи?

 

Да бъда ли щастливата глупачка,

волна и нехаеща към тези,

дето искат да я смачкат?

 

Или поредната злобарка,

приятна на никого,

но живееща добре в собствен свят по мярка.

 

Да бъда ли лидерът с желязната ръка или

част от стадото със зашитата уста?

 

Излизам без маска,

вървя сред фалшиви хора,

а те ме стряскат.

 

Дали само грозни лица зад маските се крият,

дали са нещастни и душите им гният?

 

Крещя, а никой не слуша,

крещя, навсякъде хора,

а сякаш съм в пустинна суша.

 

Проклета да е смелостта ми,

дали се самонаказах,

проклет да е страхът им,

дали нов път си показах?

Мис Август

No comments »

Тя мамеше моряците,

по Бургаския кей,

въплътена в бриза.

Рошеше къдриците им с пръсти,

за да те ядоса.

 

Влизаше през прозореца,

галеше обонянието

и те караше да изтичаш навън

като хлапе.

Отхапваше лакомо от дивите смокини,

после от твоите устни…

 

Тръгна си с голямата раковина,

за да не забравиш

гласа й

в сребърния сезон.

 

Архаичност

No comments »

 
“Усещането за непълноценност
 също е като тежки окови”
Ако хвърля заровете в тъмното ще намеря ли дома, от който избягах.
Свикнах с липсата на земно притегляне,
когато изсъхнаха корените ми.
На половина растение
вдишвам и издишвам кислород.
А черупките на орехите,
кестените
и римските числа върху дърветата,
е моят смисъл.
(като човек не съм ги забелязвал)
Колко ме изумяват дъжда и слънцето-
това е любовта.
И не онази любов-
дългата.
Може би еднообразието ни
подлудява.
Още като дете съм обикалял улиците сам-
тъмни, без улични лампи,по есенните пътеки.
Винаги съм използвал внушението
като защита.
Мълчанието винаги ме е разбирало.
И макар в измислен свят-
спасението е да си
спестиш един грях.
Не обичам ритуалите,
ако боговете искат да ме накажат
да го направят тук-
душата ми е безсмъртна-
първата звезда на небето,
най-ярката.
И дори това скитничество да ме
среща с озлобени лъвове,
да се пускам по течението на река
не очаквам да срещна себе си,
да се опитомя
и да се върна по същия път.
Другото ми Аз никога не би се върнало назад,
то е заплаха за мен.
И…
сълзите му не са истински,
неудържими
или неочаквани.
В опитите си на човек да не се съгласявам със съдбата си,
все повече се отдалечавам от царството,
а през живота си ние го подготвяме-
това е мисията ни.
Хората, които ще срещнем
грешките, които ще повторим
ще ги изживеем отново,
защото Раят е живот-
близнак на земният,
без душа и
вътрешен глас.
По улиците се превръщам и в чудовище,
плаша децата-
под маската на величието
разказвам за живота си-
колко хора ме убиха,
как ме затвориха в пещера
и ме строшаваха на парчета.
Достатъчно нареждах пъзела на
тленните ми останки.
Ако хвърля заровете
ще бъда ли
          цвете,
          лъв,
          звезда,
          чудовище,
          река,
          пълноценен човек?
Да умираш бавно като друг,
защото не приемеш
човешката действителност-
умираш!
Светът ни има две лица,
обули чужди обувки.
Вървим по чужд път,
и все ни липсва нещо,
борим се с инстинктите им,
затова ще плащаме смъртта два пъти в Рая
и два пъти ще трябва да се обичаме такива-
мистични и грешни!

 

Смелостта да бъдеш

No comments »

Мълнии небето раздират,
сякаш път си избират.
Вятърът клоните брули,
стене в комини, край кули.

А той по пътя вървеше.
Страхът? Нищо не беше!
Стъпваше все по-зловещо
сякаш знае, че чака го нещо.

Светкавици, буря,порой,
чу се и вълчия вой.
Не спря цяла нощ да вали.
Колко страшно навън бе нали?

Той сам сред пустош вървеше.
Дъжд го силен валеше.
Смелост го него крепеше
и другарят верен му беше.

Бурията сила набира
и тя пътя му спира.
Дъждът сладка песен му пее.
Силен вятър в очите му вее.

Това е смелост голяма!
Човек думи да няма.
Той да се бори със стихия,
това си е чиста магия.

За мен ти си…Любов!

No comments »

Ти си пътя, по който поемам.
Ти си нощ, във която не спя…
И съдба си, и цяла Вселена,
и след дъжд най-красива дъга.

Ти си песен; емоция в рими…
Ти си пролет; невинна сълза;
топлинка във студените зими
и целувка от сладки уста!
Ти си чар; ти си дъхава фрезия;
мой копнеж; на душата ми зов…
Ако щеш, наречи го поезия,
но за мен ти си просто Любов!

 

 

Защото ако любовта си тръгва…

No comments »

Защото, ако любовта си тръгва,

пътищата все затворени стоят.

Любовта, която разрушава,

която взема в жертва всяка жива плът.

Която спъва ни и води ни в мечта,

онази, дето никой не забравя и оставя,

която пълни ни очите със сълзи

и вика отдалече нечие сърце застинало:

-“Не продължавай, пътнико, сломен,

аз нося твоето бъдеще и минало!

Не ще успееш да живееш никога без мен,

макар,че всичко се е сринало.

Върви ти кротко, дай ми своята ръка,

така е писано за всеки…

Да живееш и да страдаш с любовта,

е писано от векове – човек си”.

 

Две страни

No comments »

Аз съм лявата ти част.

Аз съм смехът, който изпълва стаята всеки час.

Аз съм тръпката, потикваща те да направиш нещо лудо

и побутването в търсенето на истината да се втурнеш безрасъдно.

Аз съм силата, която движи четката върху белия лист във всяка посока

и ренесансовия трепет, който обича порока.

Аз съм пъстрите цветове на твоето въображение.

Аз съм гордостта и спокойствието след всяко унижение.

Аз съм любопитсвото към всичко неопознато,

няма да спра, дори пред себе си да срещна създание рогато.

Аз съм топлината, която обгръща сърцето и го пази да не замръзне студено.

Аз съм ентусиазмът, който поддържа ежедневието ти интересно.

Аз съм желанието да обиколиш всички континенти, океани и морета.

Аз те потиквам да живееш за момента!

Аз съм дясната ти част.

Аз съм културата, коята пази ред със своята власт.

Аз съм въздържанието, което те пази да не се нараниш

и усещането, че загадката понякога е по-добре да оставиш.

Аз съм подредбата във всяко изчисление

и примирението идващо след твоето поражение.

Аз съм логиката на решенията, които взимаш през деня

и учителка сериозна, че грешките си имат цена.

Аз съм предпазливостта, която те дърпа назад от риска.

Ако ти го поемеш, може да те отнесе като буйна река.

Аз съм студа, който ти напомня, че светът понякога е опасен,

и шепна ти, прави различни неща през деня прекрасен.

 Аз съм желанието да учиш, да опознаваш и да разгадаваш всичко на ред,

аз те потиквам да мислиш за напред!

Ние сме две страни

и баланс между нас трябва да пазиш ти.

Разбираш ли,

различни като ден и нощ са нашите породи.

Ако не уравновесиш, няма да откриеш нужната симфония.

Намери баланс, за да откриеш своята хармония.

No comments »

26.09.2013г.

Влюбих се

Изминах вече своя път,

готова съм ,потеглям,

идвам, ще се срещнем тук и сега,

ще останем сами завинаги във вечността.

Ще изживеем отново стъпките на нашата любов:

Срещнах те,

Приближих се,

Докоснах те,

Погалих те,

Прегърнах те,

Целунах те,

Изпитах те,

Вманиачих се,

Задържах те,

Влюбих се!

Това любов ли е, незнам,

но знам едно, аз идвам,

на път съм, стигнах,

за да те срещна,

приближа,

докосна,

погаля,

прегърна,

целуна,

изпитам,

вманиача,

задържа,

отново да те обикна!

 

Велислава Боянова Велинова- 8 клас

13.10.2013г.

Аз обичам Черно море

Един кораб ме отведе до там.

Една чайка се огледа в очите ми

и  предначерта  пътя ми до там.

Една сълза потече по лицето ми

и като река си прокара път и се вля там .

Един делфин ме хвана за ръка

и заплувахме по вълните на така нареченото „Там”.

Златистият пясък ме залости в пясъчно-водния си дворец

и от  него наблюдавах приказката,

започваща така – „Имало едно време едно там” .

Водораслите се сплетоха в косите ми.

Оставиха в корените им легендарната история

за началото на днешното там.

Един бриз повя полата ми тогава.

Погледнах надолу. В краката ми имаше бутилка с писмо.

В него пишеше:

„ Морският  аромат донесе спомена за твоите спомени.”

Сега се сетих!

 Това беше един много далечен и недоловим спомен.

Споменът за безкрайното синьо Черно море,

което се всели в мен, известно още и като „там”.

Велислава Боянова Велинова- 8 клас 

27

.

04.

2013г

Поклон пред земята на Ботев

Аз посях във всяко кътче българска земя

чест и достойнство ,

посъдих  в  тъмно- маслинените си очи рози ,

за да красят и обнадеждават духа на българина ,

с  душата си полях  последните  окапали цветя ,

внуците на гордостта ,

за да не  завехнат ,

а отново да се изправят  със  самочувствие

и да погледнат с гордо вдигната глава към небесата ,

сърцето си дадох , свито от мъка , търсещо път

в паяжина и  тишина за свободата ,

с ръцете си погалих родината ,

със сълзите си предизвиках дъжд ,

след  който грейна дъга за по-сладък живот ,

с топлината и обичта си я сгрях ,

с  дланта си погалих златистите й коси

и я наместих в гръдта си ,

на България предадох и завещах

сам себе си и любовта си.

Днес тя се събира пред мен за почит и поклон ,

аз гадая в очите  й желание за бъдеще

и озарен с любов и вяра небосклон .

Оживявам отново в очите й ,

вселявам се в душите й.

Сърцето си като щит съм изложил  за България

от век за век ,

за да може всеки да живее спокойно и щастливо.

Да се нарече човек.

Велислава Боянова Велинова – 7 клас

ЗАПЕЧАТАНО С ЛЮБОВ

No comments »

Сядам пак до теб да пиша,
лист пред себе си положих,
та ако сълза роди се из въздишка,
ще ти издаде що чувства вложих.

От небето мрачно откраднах мастило,
думи събрах от полицата прашна.
Сьрцето всичко бе попило,
а аз заразказвах безстрашна.

С нежни пръсти ти пиша писмо,
колко обич из листите вписвам.
Печатът ще бъде любовно клеймо,

ред по ред любовта аз изписвам.

С моя дъх и думите дишат,
пламък гори от всички слова.
Ръцете ми вече спират да пишат,
изпращам ти таз чернова.

Сега пясък стопявам в стъкло,
бутилка аз ще извая.
Ще пъхна вътре свойто писмо,
и в синевата ще го пусна за рая.

Запечатано с тапа и с любов,
разбрах аз плава то из морето,
в търсене на твоя зов,
на пламъка в сърцето!