от + към –

No comments »

Казваш,
че не ни било писано,
затова
сядам да ни го напиша.
Бих те гледал
до червеното в синьото,
а после още минута и 30.
Бих откраднал за теб
и Айфеловата кула,
защото знам,
че Париж те потиска.
Бих се гмурнал
в Марианската падина,
за да напиша,
че ми липсваш
на дъното.
За тебе, мила,
дори бих се обръснал,
за да не ти боцкат
целувките в тъмното.
Даже бих ти взел
пухкава тарантула,
защото знам,
че я искаш.
Ти само се върни,
облечена в сиво,
наметната с облаци.
Ела си обратно,
малко прашна от пътя,
но пречистена вътрешно.
Ако си дойдеш,
то ще е само защото
добре знаеш, че:
ще те гледам до края,
ще ти построя по-хубава
(от клечки за зъби),
ще ти го напиша
с перманентен маркер
на огледалото в банята,
ще е станала дълга,
та вече няма да бучи,
ще са се завъдили вкъщи,
защото те няма да изчистиш.
Идвай си, моля те,
че стълбите забравиха
очертанията на стъпалата ти.
Идвай си, моля те,
че на вратата ѝ писна
да чакам до нея.
Идвай си, моля те,
че да се почувствам
и аз отново завършен,
като пъзела в кухнята.

Тати

No comments »

Седнал съм, вечер, пред топла камина
Мисля за тати, той е в чужбина
Огънят пука, искрички хвърчат,
малки сълзички по бузки течат
Искам да ме гушне, да целуне челото
наранено коляно да превърже от колелото
Пак с него за риба, да ходиме двама
По мъжки да говорим, мама като я няма.
Филми да гледаме със спортни коли.
Като го няма, душата боли!
Уж за малко отиде
Уж скоро се връща
без него е празна нашата къща.

Моето синьо лято

No comments »

Моето синьо лято

Синя обич в мен се крие,
синя сила в мойте цветни дни,
синя пяна ще разбие
във вятъра неполетелите мечти.

Синя нощ се очертава,
а навън вали вълшебство от искри,
да свети фарът сам остава,
от твоята любов сега гори.

Небето свойто синьо подари,
морето цветовете си събра,
засияха сини твоите очи
и всичко синьо в тебе се побра.

Но свърши мойто синьо лято,
заглъхва бавно песента,
ще се завърна в къщи като ято,
което връща се през пролетта.

Морето прати своята повеля,
при мен небето ще я доведе,
че всичко синьо ни разделя
и някога пак синьо ще ни събере.

Зелени езера

No comments »

Зелени Езера

 

Само ако знаеше моя език,

само ако знаеше тази граматика сложна…

Да чуеш в мълчанието моя остър вик,

да ме накараш да повярвам,

че мисията да обичам е възможна.

 

Само ако можеше да се бориш с това, което боря се аз…

Да носиш във гърдите си тежест – замръзнала болка във мраз,

да паднеш и коленете да обелиш,

да се влачиш, но да знаеш, че все пак вървиш,

с прободено сърце пирони чужди да вадиш,

с криле  наранени да полетиш.

 

Ако можеше да ме докоснеш

с поглед търсещ истина, не просто красота,

щеше да се гмурнеш в зелени и дълбоки езера,

да откриеш що е то да си удавен от вина.

Там се крият толкова много неща –

разбити кораби на мечтите,

пепел от живот във пещта,

разпокъсани частици от мене,

и мъничка, но силна воля да изплувам на повърхността.

 

Ако можеше да направиш всичко това,

може би аз щях да бъда най-щастливото дете на света,

че някой спрял е до моето езеро от тъга,

погледнал с нови очи на живота във мене.

Очи, търсещи истина,

обичащи ме и вярващи във светлина,

дори когато се изправят пред

мойта безпрогледна и грозна тъмнина.”

Разбъркани мисли

No comments »

Вървя из моя

малък Холивуд

разбит

върху мечти

от стар асфалт.

А самотата

има аромат

на февруарска вечер.

 

Уличните лампи

се опитват

да надвият луната,

да светят по-ярко от нея,

да са по-високо,

да са по-красиви.

Дали фалшът

ще измести

изкуството?

Почтен млад човек

No comments »

Какво означава да си почтен млад човек?
Да се срамиш от децата на новия век,
Да можеш да псуваш своя народ,
Да редиш бутилка след бутилка по празния под.

Ти крещиш как светът за теб е нечестен
Мислиш как животът ти ще бъде възпят в нечия песен
Надяваш се друг да дойде и мизерията ти да оправи,
Но той ще те използва и после забрави.

Седиш и гледаш от страни как светът
Срива се бавно, безславно, за поредния път.
Природата ехти как се разрушава,
Но кой да я чуе, нали хората водят парада

Сляп си ти за случващото се около теб
Не виждаш, че нещо не е наред
В устите на хората са само поредните простотии,
Кой-кого ще удари, коя ще пребие

Не трябва така, приятелю мой,
Да се отнасяме към всичко с просташкия бой
Нека посадим семената под сегашният прах,
За да поникнат цветята над света, който избрах.

Сън

No comments »

Аз съм сянката във твоите очи.
образа във счупеното огледало.
Мракът който все мълчи
скрит под тънко одеяло.

Всяка нощ щом плачеш с моите сълзи
и капките солени паднат на лицето.
Недей сама, и замълчи.
Там съм, тиха като ехо.

Аз съм първите лъчи
на слънцето във ранно утро.
Аз крия се във твоите мечти,
и слушам приказки със лустро.

Че имаш рани по сърцето,
душата, тялото боли.
И как прозрачно е лицето,
а тъмнината те краси.

Но тръните сама ги ти забиваш.
Да види, никой сякаш няма.
И всеки ден се вледеняваш,
цялата във кръв обляна.

И няма кой да слуша, оковава
твоите писъци без глас.
Казват – Тишина . Забрава.
Ела и скрий се тук при нас.

Знай, там в черно
чака те приятелска душа.
Ще докоснеш ти ръцете,
ще зърнеш миг от вечността.

Там може би ще има
капка щастие за твоята уста.
Но дали ще я изпиеш цяла
или ще направя аз това.

Сълзите твои, по бузите ми капят
Ах недей, недей плачи.
Виж, че в тъмното някой
гледа с твоите очи.

Капки дъжд

No comments »

Капки дъжд.
За някой-жажда и утеха,
за мене-болка и сълзи.
Сълзи от радост, и от смях,
а може би от мъка и печал.
Капки дъжд видели всичко.
Видели самотата, видели любовта.
Капки дъжд, летели в небесата,
напоили жадната земя.
Вода на живот са те, вода на гибел.
Вода дала радост, сълзи и отнела нечий живот.
Капки дъжд,
отразили целия свят в себе си.
Капки дъжд.
За някои сълзи, а за мен
необикновената вода.

Ахерон

No comments »

Ахерон

 

Хароне, да беше човек…“

                                                                  Нотис Сфакианакис/Νότης Σφακιανάκης

 

В памет на „дребното момче с Голямото сърце“

 

Облачна неделя. Дъждът рови в пръстта.

Реките сълзи надничат във всички посоки.

И лодките се подготвят,

и той чака монетата

под езика ще търси изгода със златно покритие,

душата струвала скъпо.

Да забравиш, намразиш и да плачеш

– не променя течението към Хадес.

Да беше човек, Хароне,

и с честен труд да изкарваш парите си,

от хляба на боговете трохи да събираш.

Не се стопява восъкът от огъня за теб

и смътно ще си спомняш добродетелите.

Да преодолееш непреодолимото си безсъние,

скитащите заради теб души, при тях да те приемат,

смъртните грехове да са твоето име.

Тази мъка ще е само твоя,

гладът на сърцето не се засища с нещастие

(ако сърце имаш изобщо).

Ще пробият дъното на лодката ти,

ще потънеш в Стикс

и както другите,

които не са платили за превоз към покоя,

сто години лутане в омразата към себе си те чака.

Но не си човек…

и в пантеона няма да отидеш.

Облачна неделя.

С онемели криле висят на клона птици.

Не поглежда кучето, мнимите сълзи да не личат.

Страданието със собствен пулс краде кислород.

Хароне, да беше човек…

Глътка сълзи да отпиеш….

ЛАБИРИНТИ

No comments »

Това са сгрешени релси, задраскани чувства,
неотворени писма…
във формата на спирали.

Искам да се скрия в препинателни знаци,
в миналото,
в дървена къщичка на най-високото дърво,
да събирам есенни ябълки.
Отвъд световете ми няма съкровища,
нито колесници.
Взирам се в погледа на бездомник,
или на малко момиченце,
в хищник.
Светлината е скрита дълбоко.
Прониква до всяка клетка като алкохол.
Не упреква,
стои на пръсти с години.
Нейно хоби е да убива книгите.
На какво прилича “живата смърт”?
Духът живее в тялото –
жена покрита с плетен шал,
красота слята във вселенско
противоречие.
Кое е от значение?
Да бъдеш точка или пунктир,
да лежиш в морето или в снега,
да бъдеш измамникът или Силата.

Натрупаните книги не значат нищо.
Прахът не е знание.
Мълчанието е метален затвор.
Със съдба мога да заплатя
въпросите.
С дребен шрифт написвам накратко
историята,
рисувам полюсите на съзнанието,
зареждам пушките…
но запазвам място за следващия.

Ще мълча.
Ще предизвикам себе си!
Да спукам балоните от детството,
чудовището да бъде мой учител,
убиецът да няма куршуми,
смъртта не е начин за обезсмъртяване.

Вярвам във времето, мрака и листата.
Вярвам в моите градини.
Всяка есен
семето, пръстта, цветът
разказват отсъствието си.
Това тяло мое ли е?
Отговор:
В 12:09
Тиктакане и стара печка,
която осигурява сън.
В пукането на клоните има мистерия.
12:10
Телевизор, компютър, телефон-
машини, които не са нужни в нощта.
12:11 Лист, перо и мастило
12:12 Сънят е гробище за идеите ми.
12:13 Детството е приключило.
Една минута почивка
в очакване на реалността .
В 12:17 Изпреварвам времето.
12:20 Човекът е ненужната част
от стъблото на букет…
И
Лабиринт.