писмо до моята Долорес

No comments »

знам, че ми изневеряваш,

скъпа,

но не ти се сърдя.

 

всички пред тебе сме

равни.

 

любиш ни

по законите на Сад.

подчиняваш само

с докосване.

а който не успееш-

завързваш го

и (понякога)

оставяш в леглото

с години.

 

нищо,

Долорес[1].

 

свикнала съм

с тебе.

свикнала съм

да те чакам

и сама

да те търся.

 

във всеки човек

те намирам.

и стена:

-ДОЛОРЕС?!

 

-ДА!

 

знам, че ми изневеряваш,

скъпа,

но и аз го правя.

 

нищо,

Долорес.

 

аз пак те обичам.

 

 

[1] dolor-(исп.) болка

No comments »

жрица.

робиня.

лека жена.

феерия

на феериите

в очите

на малкия си син.

 

събира даренията

или данъците

от случайни

и неслучайни

миряни.

после се отправя

към храма

на Атон.

 

изпразват

платнената й торбичка.

дават й пари

по-малко от заслуженото

и

от златния прах-

който изобщо не е

прах,

който е

много повече от злато,

достатъчно

за незабавна смърт.

 

но в

лабиринта на небитието

няма място

за умиране.

със златния прах

намира пътя към дома,

стопля се,

когато времето е студено,

когато сърцата са студени.

 

със златния прах

я обичат.

 

и все пак

е обречена

на пълен целибат.

таксидиот,

жертва

на Светата инквизиция.

 

 

Студено…

No comments »

Северният вятър
превръща костите
в шепа прашинки.
Залезът извлича
вътрешни терзания
от цветни кристали.
Белите лястовици
отвличат пламъци
от топлата камина.
Прозрачната дъга
поглъща чувствата
от миражния оазис.
Речна хронология
показва лентите
от стария филм
преди да замръзне
във вечната зима
Полярните обятия
обгръщат остатъка
от външни белези.

Дэнис Олегов

Разруха

No comments »

Изстреляни думи
засягат критично
мисловната дейност.
Полирани шаблони
с изрязани познания
воюват за невидимия
себичен господар.
Двойствени стандарти
в прокажния морал
на прогнили умове.
Орди програмирани
безволеви тела
посяват разрухата
на “развития” свят.
Великите вождове
поделят земята,
прибрала погубени
невинни души.

Дэнис Олегов

Светла безнадеждност

No comments »

Тя е светла безнадеждност.
На мрака ангелско лице.
Очите весело ще страдат
в плач на детското сърце.
Студено жестове изгарят
в танц с искряща самота.
Далеч в бялата си аура
цари безредна тишина.
И пак в мойта тъжна болест
прииждаш шепотно насън.
С канеления дъх на горест
се будя, мръзнейки навън.
Мъглите носталгично светят.
Погребват химеричен блян.
И вечер, капейки, пороят
ще дави мъката без свян.

 

Дэнис Олегов

есен

No comments »

в преходността
на живота който живем
аз съм едно
закъсняло
постепенно
па
да
що
листо
дъщерята
на най-преходния сезон
есента

 

навярно минувачът
ще ме стъпче утре
бързайки към работа

просяк

No comments »

И аз съм просякът,
застанал на колене
пред собствените си тъги.
А пред олтара няма никого
(и никой тук не моли за пари).
И спирам странници и непознати,
и заговарям сенки, привидения.
А после стават близки, много близки,
преди да си омръзнем
(и да тръгнат).
И сетне клякам тихо, уморена,
изгубила надежда в боговете
понеже тези хора са си тръгнали
(а аз не спирам да ги моля: “”останете”).

липса

No comments »

живея в безпределна липса

липсва ми да ме има
липсва ми да ме няма
липсва ми чувството
да бъда идея в далечното бъдеще
да бъда зародиш
да съм в корема на мама
да се излюпя от нищото
“педя човек, лакът брада”
липсва ми
рязането на пъпната връв
плачът ми ми липсва
първичен и смешен в началото
вкусът на кармата ми липсва
и проходилката после
и след това даже
първото ми изречено: “мамо”
да чувствам как ми пораства косата
да ме мери баща ми с рулетката
колко точно изобщо пораснах
липсва ми да ми дърпат ушите
първите срички в буквара
първия ден във училище
първия ми приятел
липсва ми първото скарване
липсва ми първата ми лъжа
едва доизречена вече изпепелява
и последиците след нея ми липсват
и от вкъщи първото бягане
първото ми обичане липсва
наивно и лапешки праведно
а после ми липсва да съм ранена
и да живея за кратко в носталгии
след това пък да уча
как се започва от самото начало

и не знам дали би повярвал

вкусът на пръстта под земята
ми липсва
навярно я помня
посредством предишни животи
но там поне ще се върна
защото някои липси
са подчинени на кръговрата

свободно падане във вана

No comments »

в три сутринта седим във вана.
(и слушаме как в другата стая тавана,
напукан и олющен, капе в кофи по пода.)

“истина или предвизвикателство”
ме питаш отново,
сякаш сме в трети клас
и си търсиш извинение да ме целунеш.
а аз си мислех, че сме
пораснали.
(дали?)

прекрачваш граници без мисъл.
претегляш риск и чувства
и избираш първото
всеки. божи. път.
претършува всеки кът
от моето сърце и искаш още.
искаш да ме разкъсаш на парчета,
да претърсиш всичко,
сякаш имам какво повече да дам.

преобърнали сме бутилка (две? вероятно три?)
и боли
(гърбът ми от ръба на ваната,
главата
по безброй причини
и сърцето
по една)

сякаш сме скочили от скалата и падаме.
вятър плющи в ушите,
земята идва към нас.

играем на криеница със сърца пришити към ръкави,
играем с огън, сякаш няма да ни опари,
играем досущ като малки деца.
с разликата, че мускулите ме болят
и не искам да съм тук,
да си бях легнал преди часове.
оставих се на погледа ти да ме прикове
вместо да се оттдегля като ранено животно.

“истина или предизвикателство”
“истина”
питай ме дали искам да съм тук,
питай ме кога последно излязох от стаята,
питай ме всичко, но не и това,
което знам че си на път да.

“хареса ли ти?”
хареса ли ми, че ни бяха нужни две бутилки,
за да си дойдем на думата?
хареса ли ми горчивия ти вкус?
хареса ли ми всичкото това гонене?
хареса ли ми, че си все така студен?

“да.”
туп.

воин

No comments »

някой те излъга и ти каза, че не съм силна.
подценяваш ме, пълен с фалшива храброст.
аз – хтонично божество,
прародител на чудовища.
изваяна от слонова кост, гранит и слава.
с венец от олеандър
и стичащо се по ребрата злато.

управлявам бури,
очите ми са пълни с горски пожари,
и
не
съм
милостива.

не съм дъщеря на арес и атина,
но знам как се води война по-велика от троянската.
с оголени зъби и нокти от стомана.

въпрос: кое е по-могъщо – звярът или утробата, която му е дала живот?

време е да разбереш.