Жокер

No comments »

Жокер, Жокер, къде се криеш?

Още ли си в замъка си от карти?

Винаги с усмивка готов да посрещнеш ти.

Решен си да помогнеш дори и когато вали.

 

Карта по карта всеки ден редиш.

Четеш до късно преди да заспиш.

Мечтаеш за другия свят извън замъка,

Там, където можеш да пипнеш пясъка.

 

В царството ти ден и нощ вали.

Единственото, което се чува е как гърми.

А в крепостта ти продължава една свещ да гори.

Вероятно още си буден и играеш на игри

Винаги така усмихнат и лъчезарен,

Все едно целия му живот е идеален.

Подскача насам-натам без спирка

И безгрижно си подсвирква.

 

Няма какво да го притесни,

Той си е в безопасност между своите стени.

По цял ден може да прави, каквото си иска

И едни и същи книги само прелиства.

 

Жокер, ела да поиграем!

Главите си от смях ще замаем.

Казвам му да направя какво ми се иска,

А той ми стои насреща и само се киска.

 

Изглежда наистина щастлив,

Но каква е причината да е толкова мълчалив.

Паднеш ли, той мъката ще изтрие

И раната ще промие.

 

Това си е той и няма как да го разбереш.

Казва ти да внимаваш кои карти ще избереш.

Единствено за теб той играе перфектния герой.

Продължава да ти се усмихва, дори и след голям порой.

Най-несъвършеното съвършенство

No comments »

Още от самото начало на Земята

Едно същество на два крака се подмята.

Обиколило трите свята,

Открило искрата и вече за бог се смята.

За нещастие то се размножило

И цялото кълбо покрило.

От скука взело, та създало и други неща.

Посегнало и видяло, че да покорява има мощта.

Казало си „Аз мога! Аз съм съвършенството. ‘

Но имало тайна, Бог създал и противоположното.

При Могъщите искало да стигне,

Но дългия си път трябвало да измине.

Направило го и ядосало Великия.

Рекъл „ Хайде сега по-добре си върви по пътя.”

Какво разочарование, пак е на старта.

Нещо стана-съществото почервеня.

Дяволска сила ли го обля?

Двукракото нещо започна да се разпада

Виновника обаче избяга.

Всичко се разпръсна. Тревога го обзе.

Събра си частите и нещо взе да го гризе.

Сега има емоции, но какво да прави с тях.

Да се радва ли или да плаче, че може да стане на прах.

Отиде да се извини на Великите

Със страх, че може бързо да го отърват от мъките.

Той рече „ Ти си почернен!”

Това да значи ли, че е обречен.

Толкова ли това нещо е станало слабо,

Че с една дума може да се разпадне.

Ще продължи да говори, диша и даже ще напредне.

Но как винаги така ще живее.

През него ли вятърът ще вее?

Започна да дърпа кожата си с надежда да премахне мръсното.

Чувствата го бяха покрили като прах.

Че това да обичаш и мразиш едва ли е грях.

Ако си уязвим, как така си съвършен?

Вече станаха много и той се почувства излишен.

Пуста злоба-искал само той да бъде любим.

Почернял и целия си гняв излял.

Като разбрал за това Могъщи

Решил творението си да закрещи.

Цветовете на двукракото същество взели да се менят.

Страх и гняв, той позволи да го пленят.

Богът рекъл: „ Срам ме е от теб,

Каквото и да правиш все не е наред.

Обречен си да си пленен,

Отивай си и повече помощ не търси от мен!”

Съществото съвсем се разпадна и

На неговата си земя по глава падна.

Изкрещя ядосано: „ Аз не съм съвършен, но съм твое творение.

Обичай ме такова, каквото съм! Ти ме създаде

Ти си виновен, но за съветите ти пак съм отворен.

Лош бях и за постъпките си съм отговорен.

Не знам какво да избера.

Да бягам, за да получа крила

Или да пълзя сред злото,

За да мога да намеря доброто.”

Самотен лъжец

No comments »

Можеше ли той да бъде толкова глупав

и да я пусне.

Ледът, по който ходеше беше толкова хлъзгав.

В дупката можеше да падне

и всичко скрито да избухне.

 

Свиреше на красиво пиано на брега на морето,

а очите му бяха пълни с тъга.

Съжаляваше сърцето си клето

и сякаш бъдещето му беше изпълнено с мъгла.

 

За него да я гледа беше като грях.

Чувстваше се като самотно вързано куче.

Спомените за нея вече бяха прах.

Седи на едно място и тъпче ли тъпче.

 

Каза си, че е дошло време да даде

и последните части от своето сърце.

Факта, че са се обичали бе красив.

Вече не можеше да я гледа с очи,

Нито да я пипа с ръце.

Сънят за нея му се стори мамлив.

 

Вътрешното му Аз го убива.

Разкайва се за пропилените думи.

Човекът зад маската не иска да разкрива.

Държи се, въпреки че е обстрелвам с куршуми.

 

Гледа в счупеното огледало и мисли,

Че без него тя ще е по-добре.

Той е нейният красив лъжец.

С мокри очи, разбито сърце,

чака да дойде утре.

 

Пускайки своята любима,

смята че се превръща в светец.

Може би боец или просто беглец.

Окачен с бодлив венец,

той си остава страхлив, но красив лъжец.

Отива си зимата

No comments »

Зимата,

немощна и сънлива,

потъва бавно в пролетния сняг.

Изгубва се,

но после се открива,

все по-безсилна,

тежка е,

все пак,

не може да е люта и студена,

в дъха  й вече няма капка мраз,

от слънцето в жълто пременена,

топи се леденото й сърце,

без глас.

 

А върховете, белите си шапки

свалиха изведнъж,

така от раз,

разтърсиха коси

от клони-шпаги,

все още голи,

трепкащи от мраз,

но влюбени във песните,

онез, които

подхванали са пролетно реките.

И  руйно се заспуска водопада,

надолу да отмие белотата,

полите му във долината падат,

и идва пролет,

пъстра над земята.

 

Очите й са езера небесни,

попили от реките песента.

Косите й са светлина

и лесно

познаваш слънчеви лъчи

в тях.

Лицето й е розова зора,

тъй чисто е,

неволно се засмива,

и сякаш всичко,

всичко е игра,

а зимата,

тя вече,

си отива.

Моето синьо лято

No comments »

Моето синьо лято,

отмина вече.

Изплъзна се.

Раздели се на бързеи и неусетно изтече.

Своят живот до край изживяло,

започнал като детство безгрижно,

пълно със смях и в море-огледало,

отразено.

Мигове вечни,

запълнени с морски вълни,

и лунни пътеки,

белеещи пясъчни равнини.

 

Моето синьо лято,

незабелязано потопи се под морската шир,

погълнато от яростно ято

на бесни вълни.

И небето тъжи, без покой и без мир,

Сипе капки по белия плаж,

прави го черен,

страда,

но няма кураж

сълзите да спре.

Иска лято и есен да събере,

да ги направи приятели.

Срещата на сезоните,

блян за пияни мечтатели,

не се състоя –

вятъра ги изгони.

 

Моето синьо лято

отиде си.

Мъртво е, но като феникс,

от огън ще се роди,

виждам го.

Пак ще играе със мене,

в морето ще къпе коси,

с водорасли ще се облича,

и ще ме помни

дори,

ще знае, че го обичам.

Любовта

No comments »

Любовта в нас трепти,

блещука, свети,

тя,

като кълбо лъчи,

пламенно –

като огън заветен,

като низ от слънчеви дни.

Залези,

дълбоко в нас скрити,

усмивки, сияещи в синя вечер.

тя е в смеха на децата,

в копнежа, в играта,
нежна, безгрижна,

на криле от лъчи,

възвисена,

тя е в теб, тя е в мене,

и расте заедно с нас,

тя живее

вечен живот,

и копнее,

за синьо небе,

за сутрешен вятър,

за лодка към светове

необятни.

А песента й звучна,

бездумна,
тихо звъни в тишината.

Чуваш я,

неразумно

се втурваш след нея нататък…

Нотите черни

по белия лист маршируват

леко, напето

в сърцето ти песен римуват.

Мисли, емоции,

Всичко завихря се мигом.

Весели, бързи потоци,

от чувства и радост

потичат,

света ти заливат.

Обичаш!

Разбираш го сам,

разлюлян,

разтреперан от сладкия блян,

на желание,

само да даваш.

И успявяш,

как безмерно успяваш,

да си буйно щастлив,

тъй трептящо щастлив,

че си тук,

че си жив!

Търсих те

No comments »

Търсих те във всичко.

Търсих те във всеки.

Исках да обичам

и във порив светъл,

търсих те, но няма,

ни следа едничка,

самотата само,

свикнах да обичам.

 

Уморих се вече –

търсейки живея,

гледам надалече,

плача и копнея,

сили не откривам,

нито да престана,

вечер не заспивам,

жаждата остана.

И неутолена,

и необуздана,

тя трепти във мене,

тежка, като рана.

Мечта за светлина

No comments »

Студ. Тъма. И мрак.

Враждебен свят.

Навън е черно пак

и сенките ламтят,

за още студ, за ад.

А всеки непознат,

е враг, е егоист,

безчувствен,

напорист…

Защо? Нима без светлина,

ще виждаме доброто?

Нима без топлина,

ще разберем живота?!

 

О, как мечтая аз,

сърцата да изгреят.

Да светне в мрачен час,

на любовта фенерът,

И всичката омраза,

да се стопи в снега.

А завистта – проказа,

изтрита, без следа,

завинаги да бъде!

Мечта за светлина!

Любов във мен пребъдва.

Копнея в утринта,

че някъде далече,

след жълтата зора,

са ме разбрали вече

и сеят топлина.

 

Смях. Любов. И Радост.

Прекрасен свят.

А крехката ми младост,

се къпе в благодат.

И хората са мили,

щастливи и добри.

Не жалят труд и сили,

а стават във зори,

да срещнат светлината.

Това ми е мечтата!

Пътя извървях…

No comments »

Пътя извървях…

сама

 

Сама дойдох –

сама на този път.

И никой друг,

макар, че все вървят

и дригите,

не пожелаха те да тръгне с мен.

И ето ме, сама

във мрачен ден,

сега съм тук

и нося тежко бреме.

Товарат ми,

едва ли ще поеме,

приятел или враг.

 

Сама съм!

Пътят е без край,

без бряг,

а думите ми никой не разбира,

за моят зов, днес всеки,

глух и сляп,

остава,

у дома си се прибира.

Но аз вървя,

за да открия брод,

на който ще намеря съпричастие.

Но аз вървя,

сама,

и знам след самотата,

все някъде,

ме чака

щастие.

Изповед

No comments »

Претенции и поза – грозен страх!

Пленявам себе си в коварен грях.

И жертва на съзнанието свое

без мяра крача в битие – усое.

 

Защо го правя питам, но не знам.

Съзнателно наказвам се, без срам,

и всяка дума, жест и поглед мой

са счупено сърце на кух герой.

 

Ще бъда себе си поне за миг!

Стрелите хорски, хладния си лик,

и гордостта за миг ще залича…

А, след това ще плача. Ще мълча!