Самотен лъжец

No comments »

Можеше ли той да бъде толкова глупав

и да я пусне.

Ледът, по който ходеше беше толкова хлъзгав.

В дупката можеше да падне

и всичко скрито да избухне.

 

Свиреше на красиво пиано на брега на морето,

а очите му бяха пълни с тъга.

Съжаляваше сърцето си клето

и сякаш бъдещето му беше изпълнено с мъгла.

 

За него да я гледа беше като грях.

Чувстваше се като самотно вързано куче.

Спомените за нея вече бяха прах.

Седи на едно място и тъпче ли тъпче.

 

Каза си, че е дошло време да даде

и последните части от своето сърце.

Факта, че са се обичали бе красив.

Вече не можеше да я гледа с очи,

Нито да я пипа с ръце.

Сънят за нея му се стори мамлив.

 

Вътрешното му Аз го убива.

Разкайва се за пропилените думи.

Човекът зад маската не иска да разкрива.

Държи се, въпреки че е обстрелвам с куршуми.

 

Гледа в счупеното огледало и мисли,

Че без него тя ще е по-добре.

Той е нейният красив лъжец.

С мокри очи, разбито сърце,

чака да дойде утре.

 

Пускайки своята любима,

смята че се превръща в светец.

Може би боец или просто беглец.

Окачен с бодлив венец,

той си остава страхлив, но красив лъжец.

Любовта

No comments »

Любовта в нас трепти,

блещука, свети,

тя,

като кълбо лъчи,

пламенно –

като огън заветен,

като низ от слънчеви дни.

Залези,

дълбоко в нас скрити,

усмивки, сияещи в синя вечер.

тя е в смеха на децата,

в копнежа, в играта,
нежна, безгрижна,

на криле от лъчи,

възвисена,

тя е в теб, тя е в мене,

и расте заедно с нас,

тя живее

вечен живот,

и копнее,

за синьо небе,

за сутрешен вятър,

за лодка към светове

необятни.

А песента й звучна,

бездумна,
тихо звъни в тишината.

Чуваш я,

неразумно

се втурваш след нея нататък…

Нотите черни

по белия лист маршируват

леко, напето

в сърцето ти песен римуват.

Мисли, емоции,

Всичко завихря се мигом.

Весели, бързи потоци,

от чувства и радост

потичат,

света ти заливат.

Обичаш!

Разбираш го сам,

разлюлян,

разтреперан от сладкия блян,

на желание,

само да даваш.

И успявяш,

как безмерно успяваш,

да си буйно щастлив,

тъй трептящо щастлив,

че си тук,

че си жив!

Пътя извървях…

No comments »

Пътя извървях…

сама

 

Сама дойдох –

сама на този път.

И никой друг,

макар, че все вървят

и дригите,

не пожелаха те да тръгне с мен.

И ето ме, сама

във мрачен ден,

сега съм тук

и нося тежко бреме.

Товарат ми,

едва ли ще поеме,

приятел или враг.

 

Сама съм!

Пътят е без край,

без бряг,

а думите ми никой не разбира,

за моят зов, днес всеки,

глух и сляп,

остава,

у дома си се прибира.

Но аз вървя,

за да открия брод,

на който ще намеря съпричастие.

Но аз вървя,

сама,

и знам след самотата,

все някъде,

ме чака

щастие.

Тя бяга

No comments »

Тя бяга – цял един живот.

От упреци, от укори сърдити,

от някакъв натрапен, чужд хомот,

от шепа срам във мислите си скрити.

 

Тя бяга, не опитва да се спре,

и прошка да поиска не опитва.

Вината си не може да прозре –

нима е грях за странник, да се скита?!

 

Задъхана във този ритъм свой

препуска тя, за погледите глуха,

и само бъдещето е покой,

и само бягството й е разтуха.

 

Умората отдавна не тежи.

Страха отдавна не отравя дните,

но в погледа й сякаш си личи,

че търси пристан, за да спре да скита.

Аз

No comments »

Аз съм роза и по мене,

виждаш ти бодлите,

ала в миг щом приближиш,

без да се страхуваш,

докосни ме и ще

видиш само как в

капчици превръщат се бодлите

и отронва се сълза

пада, без да пита!

 

Бодлите ми са моята

защита- пазят ме

от лошото в света,

но за миг щом

усетят любовта

по-нежни стават

и от нежността!

 

Ела и откъсни ме,

аз няма да бода,

със сърцето си

усещам, че има

в тебе доброта!

Тя е силна и

готова с вяра

да спаси света!

 

Ала нараниш ли ме,

внимавай, ще пусна пак

бодлите си на свобода-

право във сърцето ти

ще ги забия и

ще те раня!

Кръвта ще стане

по-червена и от

моя цвят дори-

ще боли раненото,

но ще е късно-запомни!

Есенна идилия

No comments »

Fall.

Или иначе казано- Есен.

 

Изсъхват изпепелени от жаркото лято листата

И лъсват наяве- голи, одрани от своята премяна,

Зъзнещи, мъртви

Клоните на дърветата.

И става тихо..

 

Толкова тихо, че чак мога да почувствам как тишината натежава, настанява се на дивана

И пита:

 

Не е ли някак приятно, човешка душа.. макар и за кратко-

Да притихне, да млъкне дори,

Да придърпа едно одеяло и горещ шоколад, с разнесъл се аромат на портокалови кори.

 

Непознати улици

No comments »

В моя град голям

има хиляди улици

по коя да тръгна не зная,

водят ме сякаш към безкрая,

но всъщност има посока една

към морето ме води тя.

Морето е кръстопът

към него ме води всеки път.

Морето е като булевард,

а светофар е неговия фар.

То ни събира заедно всички,

възрастни и деца мънички

и заедно с него

сбъдваме нашите мечти,

невярваш ли  ти

по една от улиците тръгни!

 

Габриела Здравкова Стефанова, 13 г.

НГХНИ”Константин Преславски”- 7 е клас

гр.Варна, Детска литературна школа”Касталия”

към ОДК- Варна с худ. рък. Магдалена Маркова

ИЗГУБЕН СРЕД ВЪПРОСИ

No comments »

Какъв е смисълът да имам цел

щом пътят към нея ме прави сърдит?

Какъв е смисълът да търся успех

щом пътят нагоре е само трънлив?

 

Каква цена готов съм да платя

за миг триумф, за бързата прослава?

Каква мечта ще трябва да осакатя,

за да заситя жаждата за слава?

 

И колко хора ще стенат след мен,

неволни жертви на моите страсти?

И колко песни ще имат рефрен,

роден сред мъка и тъмни контрасти?

 

Защо съм често изпълнен със злост,

тревоги, амбиции, оскъдна жалост?

Защо усещам се като прободен с нож,

с подрязани криле и изпепелена младост?

 

Очаквам и утре да цъфнат цветя,

и слънчево зайче да скача край мене,

отново във парка да припкат деца

и радост сърдечна да срещна след време.

Моя звезда

No comments »

От небето да те сваля,

защото си моята звезда.

Светиш в тъмната нощ,

като лампа в полунощ.

Усмивката ти като слънце

сърцето ми да огрява пилце.

Очите ти да светят като морето,

любовта ни вечно да плува надълбоко.

От небето те свалих

и си те присвоих.

Ти си моята звезда

около тъжната душа.

No comments »

На човека, когото обичах и хората, които ще я обичат

 

Пълзят безжизнените автобуси,

пренасят те души във тях,

момчето бяга след косите руси,

на сърцето, във което влюбен бях.

 

И блъска ме стоманеният спомен

за това как някога и аз така

изпитвах чувства, непреклонен

пред всеки удар и тъга.

 

Но тичай ти, любовнико красиви,

преследвай я без капка страх,

а когато стигнеш запъхтян до нея,

помогни ù да забрави всеки минал грях.

 

И моля ви да бъдете щастливи,

вий заедно, без спомена за мен,

а аз пък ще ви гледам отдалече

със сълзи в очите ден след ден.

 

Ще ви познавам по-добре от вас самите,

ще помня всяка ласка между вас

и ще се моля като просяк на звездите

по-бързо да пристигне моят сетен час,

 

когато най-накрая ще успея да забравя,

как аз целувах нейните очи,

когато ще пропадна хладен във земята,

а сърцето ми завинаги ще замълчи.