Незабележима

No comments »

Беззвучна буква „х” опитва се нещо да каже,

Да се прояви, да се покаже,

да видят, че и тя има глас.

Пас…

Никой към нея не се обръща,

Заглъхва, затихва, но пак не се мръщи.

А вътре кипи! Душата прелива!

Още малко, ей толкова не достига!

Остави. Няма смисъл. Нали е беззвучна.

Гласът не се чува и болка преглъща.

Дълбоко, там вътре е скрита цяла цветна градина!

Не се хаби, мила, отвънка си сива.

Плахи представи

No comments »

Тласък съдбовен
усещам от вчера,
поглед лъжовен,
зъби на пантера,
скитам се аз из града сивкав,
ще се спра когато ме няма никак.
Никъде, с нигоко, напълно сам,
развитието е на преден план,
плам горещ – сетивен докос,
там гори човешкият мост.
Сласт и страст – гореща ръка,
преди и след няма без “сега”,
плет речеви, често преча ви,
човек явно често си противоречи.
Вятър ечи, посочи ми с очи,
погледа изрича всичко без думи.
Стремглавост и чест в две посоки,
умове пълни – тела бързоноги,
утопични представи вилнеят в мен,
остават невъзможни – в това съм сигурен.

Липсваш ми

No comments »

Студено ми е тази вечер..
Сърцето ми се свива, ръцете ми замръзнаха.
Исках да те прегърна, протегнах се, но не успях.
Затворих очи…
Замислих се и осъзнах,
колко ще ме заболи,
ако трябва някога да пусна ръката ти завинаги…
И тогава разбрах влюбила съм се.
В моментите с теб.
В очите ти.
В теб- такъв какъвто си…
Копнеех да съм в ръцете ти…
Тази вечер бях сама.
Знаеш ли? Връхчетата на пръстите ми замръзнаха,
исках да те докосна за миг,
но проклетото разстояние-километрите които ни разделяха,
не ми го позволиха…
Тази вечер твоята липса ме затвори в затвор на отчаяние…
Тази вечер шепите ми останаха празни…
Тази вечер любов моя, единственото което си пожелах
беше да заспя в прегръдките ти…
Липсваш ми…
Липсва ми, звукът на сърцето ти,
недей да ме караш да чакам дълго време…
Върни се…
Обичам те…
Липсваш ми…

Надежда

No comments »

Надежда

Надявам се, че един ден пак ще се срещнем.
Там, в гората, гдето реката шуми,
гдето лъчите сънливи, промъкват се между клоните криви,
и…сещаш се, гдето природа пленява души.
Или там, при морето, до кея, гдето бяла чайка лети,
а после свежда поглед надолу,
с надеждата твоята усмивка да улови.
А също и там, на планинското пътче,
ти знаеш – гдето все хубаво цвете цъфти.
Цъфти, розовее, не спира,
надява се и то да се сгуши в твоите златни коси.
Не забравяй, помни, надявам се,
Един ден пак ще се срещнем
и искрено – не зная къде, но когато се случи, с радост чиста,
С радостта на дете, аз със очите си ще запечата този момент.
Как идваш към мен, някак бледа, но все грее твоето лице,
и с красива усмивка ще сгрееш отново замряло сърце.
И с цвете, разцъфнало, розово-бяло в косите…
Ето те, идваш, нали?
Не забравяй, чакам, помни,
Защото ще вярвам, че това ще се случи,
Докато надеждата в мен не спре да блести.
Михаела Стоянова

Невъзможно щастие

No comments »

Под звездите ярки се родих

и сам пътя си изградих –

не търся съдници във мрака

ни шепота на спомен в тишината.

 

Животът ми от радост е лишен,

а имам мечта несподелена –

да бъда душевно удовлетворен

и от злобата отдалечен.

 

Искам времето да спра

и щастието да намеря

сълзи отровни да изтрия

и сърцето в радост да гори.

 

Всичко е илюзия

и е време да приключи…

Дали ще успея живота си да променя

или с радости несподелени ще вървя.

НЕ ТИ ГО КАЗВАМ

No comments »

Усмихвам се пред теб, а вътре – пари ми…

Крещи ми се..не искам да те пускам!

Дали са ми се сбъднали кошмарите…?!

В България е трудно съществуването!

 

Разбирам те напълно и до болка…

Но всичко тук на кой ще го оставиш?!

И колко трябва да те чакам? Колко…?!

Не ми се мисли…ако ме забравиш!

 

След теб ще има само въпросителни…

Къде? Кога? С кого? За колко време?

И сто аптеки със успокоителни…

Не биха ме успокоили после мене!

 

Ще бъда като призрак между живите…

Сърцето ми ще бие във кръвта ти…

Вапцаров, както някога написал е –

„Понякога ще идвам във съня ти”!

 

Крещи ми се…недей да заминаваш…

Не ти го казвам, но горчи във гърлото!

Така ли мислиш тук да ме оставиш –

натровена, самотна…непрегърната!?

Стилияна Николова (СИСИ Н.)

Съблечени

No comments »

Свали всяка дреха-

да останем по души,

виж – моята е крехка,

за любов крещи.

Вземи я в ръце

и я обладай,

нежна като перце,

само нея желай.

И нека накрая,

дори облечени

и аз само теб да желая,

един на друг вречени.

Бяло, черно, сиво

No comments »

Беше бяло, черно, сиво,

сега е нещо неописуемо и диво!

Картина в цветовете на дъгата-

особено щом стисна ти ръката!

Сякаш цялата любов се в шепи ми побира

и друг един свят пред мене се открива!

И се чудя кой, кога и как ще смята…

Осъзнах-сметки са ненужни, ето седем цвята!

Не, не е небе, нито вятърът в полята.

Най ще да е твоята усмивка, в цветовете на дъгата!

Всичко беше бяло, черно, сиво.

Сега е нещо неописуемо и диво!

 

 

 

Любов

No comments »

Любов
Устни треперещи,
сълзите се леят.
Сърцето, скърбящо,
бленува
прегръдка една
да стопли нощта.
Рамене тъй привити
и китки увити,
кожа копнееща
за допир милееща.

Ходила едно с друго слети,
колене силно превити.
Мускулите пулсират,
от болка се свиват.
О, Сърце тъй горящо,
отвътре пламтящо.

Една прегръдка,
две ръце,
едно сърце,
обляно в сълзи.
Една любов,
един човек, едно желание,
един копнеж.
Очи жалят,
устни милееят.
Сърцето, свито,
в люлка я обвива.
Какво ли е тя?
Мъка, тъга?
Устни треперещи.
Сълзите се леят.

Те

No comments »

Зад тези четири стени са те.
Този има една глава, онзи – две.
Гледат ме с очи червени като кръв
и чакат само да захапя ярката им стръв.

Дебнат, шепнат ми “Ела при нас!”,
но аз се боря, а те изпадат в още по-голям екстаз.
С всяка моя следваща сълза
усилвам аз мощта им, дали ще издържа?

Какви са те? Чудовища? Вампири?
Смучат от душата ми, музика засвири.
Чувам ги. Те идват. Полудявам. Помощ!
И музиката спря точно в полунощ.

Луната свети, видях аз техните лица
и всичко сякаш в мен застина.
Те демони са, демоните в мен
живеят във душата ми отдавна, а аз съм в техен плен.