Той беше небесно чудо.
Личеше си, че е дете на слъцето.
Сияеше,
дори и нощем,
заради луничките.
Отразяваха слънчевата светлина…
Беше толкова реално
и перфектно,
чак не исках да повярвам на очите си.
Беше слънце, което ме топлеше вътрешно.
Толкова исках да е в ръцете ми
не само защото бяха студени,
а и защото копнеех да го докосна,
но…

не можех.
Щеше да ме погуби,
да се превърна в прах,
да се разпилея по небето
и там, запечатана във вечността, аз да остана,
и там, да блещукам нощем…
все още умираща светлина –
милиарди песъчинки звезден прах.