Archive for Притчи

ЛЮБОВ ИЛИ РАЗУМ? НЕОБХОДИМ ЛИ Е ТОЗИ ИЗБОР?

Разумът срещнал Любовта и й казал:

– Размишлявах дълго за теб, но без задоволителен резултат. Затова искам да те питам: какъв е твоят смисъл? Не ми казвай само, че смисълът ти е да правиш хората щастливи. Често съм виждал, че ги правиш нещастни.

– Смисълът ми е в това, че хората израстват покрай мен и откриват себе си – отговорила Любовта. – Аз пробуждам най-доброто у тях и допринасям то да разцъфти. Дарявам им щастие. А че това щастие е преходно и може да се превърне в нещастие, не нося вина за това. Нищо не е вечно на този свят. И нито ти, нито аз имаме силата да променим закона за преходността.

– Знам, казал Разумът, но все пак не разбирам, защо хората се боят от теб, след като уж им даваш само добро, докато на мен ми имат пълно доверие.- Дължи се на това, – отговорила Любовта – че аз ги водя към непознатото, докато ти вървиш с тях по пътища, които те добре познават.
– Но ти току-що каза, че им помагаш да открият сами себе си – възразил Разумът.

– Да, и това правя, – отвърнала Любовта- но истинската същност, истинското Аз на повечето хора са им непознати и затова се страхуват. А за това и ти имаш някаква вина.

– Но как така?

– Ти допринасяш за това, те да си изграждат преградни стени срещу мен, като им втълпяваш, колко опасна съм била и колко големи могат да бъдат болката и разочарованието, които им причинявам. Ти ги учиш да се боят от мен.

– А не съм ли прав?- попитал Разумът.

– Не, не си прав. Аз не наранявам хората, те се нараняват един друг. Те не са разочароват от мен, те се разочароват взаимно. И болката, която изживяват не е причинена от мен, а от това, че не вникват надълбоко в моята същност. И как биха могли, като ти постоянно пречиш да се впуснат изцяло в мен. Защото само така могат да ме опознаят действително, а по този начин и самите себе си.

– Този разговор е безсмислен – казал Разумът. – Ние говорим на различни езици.

– Защото не можеш да мълчиш – отговорила Любовта…

 

Източник: “Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота”

Притча за усилията…

Веднъж един мъдрец завел учениците си на едно поле, където вече няколко месеца земеделец безуспешно се мъчел да изкопае кладенец.

 

Учениците не разбирали какъв е смисълът да ходят там. Но учителят настоял, защото смятал, че иначе не биха разбрали това, което иска да им обясни.

Оказало се, че земеделецът върши следното: започва да копае на едно място и като не намери вода до определена дълбочина, се премества десет крачки встрани и започва нова дупка. Вече бил изровил осем ями и копаел деветата. Така опропастил цялото поле.

-Не правете като него – казал мъдрецът на учениците си. – Ако той беше използвал цялата си енергия да копае на едно място, отдавна вече щеше да е изкарал вода, колкото и дълбоко да е тя. Не разпилявайте усилията си!

Източник:https://www.obekti.bg

Трябва да се научим да ценим истински важните неща

Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка.

- Кой иска тази банкнота?

Всички вдигнали ръце.

- Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това …  – скъсал банкнотата на няколко парчета.

- Кой я иска сега?

Пак всички ръце се вдигнали.

- А ако направя така…

Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.

- А сега? Кой я иска?

Отново всички. Тогава той започнал:

- Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си.

Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост. Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.

- Сега помислете добре и потърсете в паметта си: 5-те най-богати човека в света, 5-те последни Мис Свят, 10 лауреата на Нобелова награда, 5-те последни носители на Оскар.

Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!

Сега си спомнете: трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване , трима приятели, помогнали ви в труден момент, някой, накарал ви да се чувствате специален ,5 човека, съпътствали ви през живота.

Как върви? Много по-добре, нали?

Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените. Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.

Източник: https://www.edna.bg

Трите врати на мъдростта

Притча за Пътя, който всеки от нас трябва да извърви, търсейки Смисъла и Себе си… 

Един цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.

– Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота – казал младежът.

– Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът – Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, от което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.

Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело: “ПРОМЕНИ СВЕТА”

– Точно това смятах да направя – рекъл си младежът. – Понеже истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.

И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в душата си. Променил доста неща, но много други не успял.

Минали години.
Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е: да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.

– Хубаво – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си.

И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело: “ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

– Това си и мислех – си рекъл той. – Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.

И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.

Минали години.
Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих – отвърнал принцът – че другите не са причината, нито изворът на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.

– Имаш право! – съгласил се мъдрецът. – С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Но благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.

Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело: “ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”

– Да! – помислил принцът. – Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.

И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си, и всичко, което не отговаряло на неговия идеал. Дълги години водил тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:

– Какво научи по Пътя?

– Научих – отвърнал принцът – че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.

– Добре – казал старият мъдрец.

– Да – продължил принцът, – но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!

– Точно това е следващата ти цел. – съобщил му мъдрецът. – Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.

Казал това и изчезнал. Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял: “ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.

– Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.

Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.

Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:

– Какво научи по Пътя?

– Научих – отвърнал принцът – че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.

– Добре. – казал мъдрецът. – Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.

Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел: “ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”.

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.

Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих – отговорил принцът – че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.

– Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.

От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело: “ПРИЕМИ СВЕТА”

– Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.

Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил или неговият поглед?

– Какво научи по Пътя? – попитал го мъдрецът при следващата им среща.

– Научих – отвърнал принцът – че светът е огледало на душата ми. Душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.

– Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.

Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.

– Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, – този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.

И старецът изчезнал.

Източник: Кристиан Годфроа, club-positif.com

Ще видим…

Някога живял в централен Китай един фермер. Той бил богат и вместо трактор имал стар кон, с който орял нивата си.

Един ден, докато фермерът работел на полето, конят паднал и умрял. Всички в селото съжалили фермерът :”О, каква беда!” Той обаче само отвърнал:

-Ще видим.

Бил толкова спокоен, че всички в селото се събрали в знак на уважение към неговото достойнство и му подарили кон.

Сега всеобщата реакция била: „Ама, че щастливец!”, но фермерът отново казъл:

-Ще видим! След няколко дни конят прескочил оградата и избягал. Всички селяни поклатили глави: „Горкият човек!”, а фермерът се усмихнал:

-Ще видим!

Конят се върнал след няколко дни и всички казали: „Късметлия!”, освен селянинът, който отново кротко отвърнал: „Ще видим”

След няколко месеца синът на фермера паднал от коня и си счупил крака. „Горкото момче, колко жалко” носело се от уста на уста. А фермерът само промълвил:

-Ще видим

След 2 дни в селото дошли военни, за да вземат младите мъже за войници. Видели, че синът на фермера е със счупен крак, и го оставили в къщи.

Всички казали: „Щастливец”, а фермерът за сетен път повторил:

– Ще видим

МНОГО ПЪТИ ОНОВА, КОЕТО НИ ИЗГЛЕЖДА, КАТО ЛОШ КЪСМЕТ, СЕ ОКАЗВА СКРИТ ДАР. А ЩОМ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ НИ СА В ХАРМОНИЯ, ВСЯКА СЛУЧКА Е ДАР, ОТ КОЙТО МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ВАЖЕН УРОК!

Източник: “Скритият дар” – 101 притчи за истински ценното в живота от Джериес Авад

Самурай

Има една история за един самурай, която много ми харесва. Разказвам я сега по памет.

Имало едно време един самурай, чийто господар бил убит. Той тръгнал да търси убиеца на господаря си, тъй като самурайският му дълг повелявал да го убие. Когато го намерил, извадил меча си и посегнал да отнеме живота му. В този момент обаче убиецът го наплюл в лицето. Самураят усетил как гняв започнал да изпълва цялото му същество, затова прибрал меча си и си тръгнал без да го убие. Основно правило на неговата самурайска чест било да не убива в момент на афект, а когато е чист от всякакви емоции, неутрален. Убиецът знаел това и го използвал.

Обичам тази история и си я припомням винаги, когато искам да конфронтирам някого за неща в неговото поведение, които не ми харесват. Помага ми да успокоя емоцията, да намеря правилната дистанция и разбиране, да подчиня инстинктивната, реактивна част у мен и едва след това да го информирам как неговото поведение ми влияе. Не винаги успявам, разбира се. Но когато успея, знам, че съм направила нещо много важно за себе си. На практика, най-важното. Успяла съм да алхимирам оловото на първичните си инстинкти в златото на осъзнаването и вътрешната свобода. След това конфронтацията става много лесна. Подходящите думи идват сами, а тъй като другият усеща, че думите ми не са натежали от негативни емоции, той в по-голяма степен е отворен към това, което му казвам…

Тази приказка е алхимична приказка – едно малко напомняне за това как да използваме трудните отношения в живота си, за да пораждаме осъзнаване и вътрешна свобода.

Камелия Хаджийска

Не отивайте толкова далеч…

„В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде….

Един ден конят избягал в гората и всички жители на селото дошли при стареца и му казали:

-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.

-Не отивайте толкова далеч – отговорил старецът. Просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.

Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.

Но след две седмици конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.

-Старецът беше прав – започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

-Не отивайте толкова далеч – пак отговорил старецът. Фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.

Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав – 11 прекрасни коня, нима това не е благодат.

След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.

Хората отново започнали да говорят:

-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.

-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил със счупени крака. Хората отново отишли при бащата и казали:

-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.

Старецът отвърнал:

-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие…“

Източник: http://espirited.com/

Китайска притча

„Веднъж двама монаха се разхождали в градината на даоския манастир. Изведнъж единият от тях видял пълзящ охлюв на алеята. Вторият монах, негов духовен  брат, по невнимание едва не го настъпил, но първият го спрял. Той се навел и вдигнал животинката. „Погледни, ние за малко не убихме това охлювче. А нали това животинче е живот и чрез него Дао, което трябва да следваме. Този охлюв трябва да живее и да продължава циклите на инкарнация“. И той внимателно пуснал охлюва в тревата. „Глупак! – разсърдил се другият монах. – Спасявайки това на никому ненужно охлювче, ти подлагаш на опасност лехите със салати, за които се грижи нашият градинар. Заради спасяването на живота на някакъв си охлюв ти унищожаваш труда на един от нашите братя“ . Трети монах, който се оказал наблизо,  с любопитство наблюдавал техния спор. И доколкото не могли да постигнат съгласие, първият монах предложил: „Хайде да се обърнем с този въпрос към нашия учител, той е мъдър, нека той реши кой от нас е прав“. И те се отправили към учителя си, след тях тръгнал и третият монах. Когато пристигнали, първият монах разказал как спасил свещен живот, който въплъщава хиляди бъдещи или минали съществувания.  Учителят слушал кимайки с глава и после обявил: „Да, ти си прав и именно така е трябвало да постъпиш“. Вторият монах се възмутил: „Но как така? Нима е добре да спасиш охлюв , който унищожава зеленчуците? Охлювът трябва да бъде размазан и да се спаси градината, която всеки ден ни дава вкусна храна!“ Учителят слушал кимайки с глава  и казал: „Това е вярно. Така е трябвало да се постъпи. Ти си прав“. Тогава третият монах, който до този момент мълчал, се възмутил: „Но техните гледни точки са противоположни! Нима могат и двамата да са прави?“. Учителят спрял погледа си дълго на него. После поклатил глава и казал: „Това е вярно. Ти също си прав“.

Източник: http://espirited.com/

Притча за вечната любов…

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:

– Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?

– Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.

Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.

– А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.

Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.

– Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.

Орлите излетели нависоко.

– Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно

Змията

Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.