Archive for June 26, 2015

Смисъл не може да се купи

Всеки е изпадал в състояние, когато нито му се лежи, нито му се стои, нито му се излиза, нито му се седи вкъщи, нито да е сам, нито да се среща с някого. Това все още не е състоянието, наречено емоционално прегаряне. Но трябва да сме внимателни. Прегарянето е състояние, когато нямате нито сила, нито радост в живота – това е бичът на нашето съвремие. За щастие с него може да се борим. Когато го познаваме. Сайтът „Тезиси. Хуманитарни дискусии“ публикува лекция на известния австрийски псисхотерапевт д-р Алфред Ленгле за това състояние, за симптомите, кои са причините и как да живеем с това.

От ентусиазма до отвращението

За да се каже с прости думи как се проявява емоционалното прегаряне, може да се прибегне до описанието на немския психолог Матиас Буриш. Той е описал четири етапа.

Първият етап изглежда съвършено безобиден, той дори не е съвсем прегаряне. Но това е стадият, когато трябва да сме особено внимателни. Именно тогава човек е движен от идеализъм, от някакви идеи, от една прекалена възторженост. Дотук добре. Но изискванията, които има към себе си, са извънредни. Той прекалено се пренапряга без почивка седмици и месеци наред.

Вторият етап е изтощението – физическо, емоционално, телесно.

През третия стадий се задействат първите защитни механизми. Какво се случва с човек, чиито изисквания са прекалени? Той излиза от социалните контакти, следва дехуманизация. Това е реакция на противодействие, защита, за да не стане изтощението още по-голямо. Интуитивно човек усеща, че му е нужна почивка, и силно намалява контактите си. Тези контакти, които са неизбежни, се правят с отвращение.

Четвъртият етап на прегарянето е по-усиленият вариант на това, което се случва при третия. Буриш го нарича „етап на отвращението“. Това означава, че на този етап човек не изпитва никаква радост. То е, когато сте се натровили от някаква храна. И само миризмата й след това предизвиква отвращение. Това е защитно чувство след отравяне.

Смисъл не може да се купи

Емоционалното прегаряне може да се разбере и като особена форма на екзистенциален вакуум, което ние установихме по емпиричен път.

Виктор Франкъл описва емоционалния вакуум като чувство на пустота и липса на смисъл.

Изследване, проведено в Австрия, по време на протести на 271 лекари, показало следните резултати. Лекарите, които намирали смисъл в живота си и не страдали от емоционален вакуум, нямали признаци на прегаряне дори когато работели много часове напрегната работа. И онези лекари, при които е установено високо ниво на емоционален вакуум, имали и високи нива на прегаряне, дори когато работели по-малко от колегите си от другата група.

От това следва изводът: смисълът наистина не може да се купи. Изработените пари не ти дават нищо, ако на работата си усещаш пустота и отсъствие на смисъл.

Синдромът на прегарянето поставя пред нас въпроса: наистина ли аз преживявам толкова емоционално смисъла на това, което правя? Смисълът зависи от това намираме ли нещо от личните си ценности в своята работа или не.

Ако ние намираме важен смисъл в кариерата, социалното признание, любовта на околните – това е лъжлив и повърхностен смисъл. Той ни струва повече сили и предизвиква стрес при всяка промяна на отношението на околните. И като следствие у нас възниква дефицит на работоспособност и преживяваме чувство на опустошение дори когато се забавляваме.

Като обобщение можем да кажем следното: прегарянето е крайно състояние, настъпващо в резултат на непрекъснато създаване на нещо, без преживяване по време на изпълнението. Тоест, ако в това, което правя, аз преживявам смисъл, ако чувствам, че то е хубаво, интересно и важно, ако се радвам на това и искам да го върша, прегаряне няма да настъпи, независимо дали работите повече часове. Но тези чувства не бива да са съпроводени с прекален ентусиазъм.

Автор: „Theses. Humanities Discussions“

Здравословния егоизъм и Любовта към себе си – „Трите въпроса“ от Хорхе Букай

Вярвам, че докато човек не открие своя най-положителен и здравословен егойзъм, той не може да прояви най-доброто от себе си. Докато не осъзнае, че той е центърът на своето съществуване, ще продължава да блуждае около външни неща и животът му ще е лишен от фокус. 

Подобен егоизъм не изключва необходимостта или желанието да споделяме; точно обратното – акцентира върху това желание и го подлага на нова преценка. В личния ни свят съществуват измерения, на които можем да се наслаждаваме само когато ги споделим с някого: ти и аз можем да разговаряме, да постигаме съгласие, да спорим; можем да изградим пространства в общия си свят и да им се наслаждаваме в споделената си компания. И все пак, ако някой ден решиш да си тръгнеш, ще отнесеш своя свят със себе си, а аз – за добро или за лошо – ще остана с моя.

Откажа ли се да бъда центърът на моя свят, нещо или някой ще заеме това място. Ако под претекста на Любовта ми към теб или значението ти в моя живот реша да кръжа около теб, ставам зависим от всичко, което казваш и правиш, живея както ми разрешиш, завися от това, което ми даваш, усвоявам уроците, на които ме учиш, виждам само каквото ми покажеш и пренебрегвам – все едно не съществува – онова, което криеш от мен…

Същото или почти същото се случва с мен, когато осъзная, че за другия аз съм център на неговия свят. Измъчвам се, изморявам се, загнивам, започвам да се задушавам и искам да побягна…

cropped-306865-1280x768.jpg

Моята представа за положителна и здравословна връзка е тази, при която двама центрирани в себе си индивиди споделят пътя си, без да се отказват да бъдат тези, които са.

 Ако не съм намерил собствения си фокус, все едно не съществувам.
Ако не зная кой съм, ако не съм отговорил на този първи въпрос, как мога да отговоря на следващите? Как мога да те срещна по пътя си?

Все пак подобна идея за Любовта е трудна за възприемане, най-вече защото противоречи на всичко, което са ни учили. Обществото разполага с много начини – някои скрити, други явни – да ни дресира така, че да даваме предимство на ближния. Така например научаваме, че когато сме заедно с някого, всяко нещо (всяко!), което е важно за другия, трябва да бъде важно и за нас.

Ще проумеем тази идея за срещата между двама души само ако имаме смелостта да сме главните герои на живота си. Защото, ако отстъпим това място другиму, няма да има филм.

Ти може да си много важен в живота ми. Тъй като те обичам толкова силно, съм готов да отстъпя мъничко, защото – освен себе си – обичам и теб, но не искам да ме принуждаваш да избирам между двамата.

Let's go together in the New Golden Era!!

С цялото си сърце залагам на нас!

Но ако ме принудиш да избирам между теб и мен, ще избера… себе си!

Grow wings! Become super human!

Противно на всичко, на което са ни учили, човек може да бъде егоист и да има силно желание да споделя. Винаги казвам, че изпитвам такова удоволствие да доставям радост на любимите си хора, че егоизмът не ми позволява да се лиша от него… Наричам го „солидарен егоизъм“.

Не искам да се лиша от възможността да зарадвам приятел, да му помогна или да предизвикам усмивка върху лицето му. Но не го правя за него, а за себе си.

Това е много различно.

Ако го правех за теб, това би означавало, че обръщам гръб на самозависимостта. Поведението ми би се определяло не от мен, а от твоите потребности, свързани с мен. И тогава… може би… малко по малко… без да осъзнавам, изпадам в зависимост. Тази зависимост настъпва, когато престана да правя нещо, защото смятам, че не го одобряваш; или пък правя друго със съзнанието, че го очакваш от мен. Ако съм изпаднал в зависимост заради желанието си да ти доставя удоволствие, ще има все повече неща, които няма да си позволявам. А такава Любов едва ли би донесла нещо хубаво на когото и да било.  

cropped-4784-2976x2139.jpg

Любовта към другите се поражда и подхранва. Нещо повече – започва от Любовта към самите нас, защото тя има много общо с възможността да се оглеждаме в другия. Колкото повече се радвам на собствения си живот, колкото по-голямо удоволствие мога да изпитвам, толкова по-развита е способността ми да обичам себе си, а заедно с нея – способността ми да обичам другите.

Когато става дума за Любов, никой никога не остава празен заради това, че обича. Лъжа е, че ако даваме твърде много, можем да останем без нищо. Лъжа е, че за да раздаваме Любов, трябва да я имаме в излишък.

Няма да изгубим възможността да обичаме другите, ако обичаме себе си.

Истината е, че можем да раздаваме безкрайно от това, което притежаваме, и ведрото винаги ще остава пълно, защото така работи сърцето ни, така работи духът ни, така работи същността на всеки от нас.“

Източник: http://stefibozhilova.com/?p=1569