Archive for November 29, 2016

Байрън Кейти за „трите вида работа“

„Аз мога да намеря само три вида работа във вселената: моята, твоята и на Господ. (За мен думата Господ означава „реалност“. Реалността е Бог, защото управлява. Всичко, което е извън моя контрол, извън твоя контрол и извън контрола на всеки друг, аз наричам Божия Работа). Много от нашия стрес идва от психичната нагласа да не си живееш твоята собствена работа. Когато аз мисля „Ти трябва да си намериш работа, аз искам ти да си щастлив, ти трябва да идваш навреме, ти трябва де се погрижиш по-добре за самия себе си“, в този момент аз съм в твоята работа. Когато се тревожа за земетресения, наводнения, война, или кога ще умра, аз съм в работите на Господ. Ако аз мисловно съм в твоята работа или в Божиите работи, ефектът е изолация. Забелязах това рано през 1986. Когато мисловно отидох в работите на майка ми, например, с мисъл като „Моята майка трябва да ме разбира“, аз незабавно почувствах самота. И разбрах, че в моя живот всеки път, когато съм се почувствала самотна или наранена, аз съм била в работите на друг човек.

Ако ти си живееш твоя живот и аз мисловно живея твоя живот, тогава кой живее моят живот? Ние и двамата сме там. Да бъда мисловно в твоята работа ме отдалечава от това да присъствам в моя собствен живот. Аз съм отделен от мен самия, чудейки се защо моя живот не върви. Да си мисля, че знам какво е най-добро за другите хора означава да съм извън моята собствена работа. Дори в името на любовта, това си е чиста арогантност, и резултатът е напрежение, тревожност и страх. Знам ли кое е най-добро за мен? Това си е моя лична работа. Нека да поработя първо с това, преди да се опитвам да решавам проблемите ти вместо теб.

Ако разбереш трите вида работа достатъчно добре, за да си гледаш своята собствена работа, това може да освободи живота ти по начин, който дори не можеш да си представиш. Следващият път, когато се чувстваш стресиран или дискомфортно, попитай себе си в чий бизнес си мисловно и може да избухнеш в смях! Този въпрос ще те върне обратно при теб самия. И тогава може да разбереш, че ти никога ни си бил присъстващ, че мисловно си живял в работата на другите хора през целия си живот. Само разбирането, че ти си в работата на друг човек може да те върне обратно при твоето прекрасно аз.

И ако практикуваш това известно време, може да разбереш, че въобще нямаш работа или че животът си тече перфектно по неговия си начин.“

Байрън Кейти, „Да обичаш това, което е“

Байрън Кейти е автор на метод за духовна трансформация,  наречен от нея „Работата“ и основан на нейни дълбоки лични трансформиращи преживявания, които тя нарича пробуждане за реалността и които й се случват след 10 годишен период на тежка депресия. Това, което прочетох за нея и нейния метод, много ми хареса, защото въплъщава основните принципи на когнитивната психотерапия в много достъпен и лесен за самостоятелна употреба начин.

В основата си нейният метод представлява серия от въпроси, които подлагат на преосмисляне и  преоценка мисли и вярвания, които обикновено не подлагаме на съмнение, но именно те са истинската причина да изпитваме безсилие, гняв, чувство за малоценност и други негативни преживявания в живота ни. Резултатът от този изследователски процес на своето мислене е свободен ум, който не спори вече с тази реалност, а я обича такава, каквато е.

В следващата публикация ще представя този метод от четири прости стъпки-въпроси, но сега споделям нейната прекрасна формула за трите вида работа във вселената: моята, твоята и на Господ. Тази формула е директният път за изграждане на здравословни граници на отговорност в живота ни. Когато изградим реална представа за нещата, които са в наш контрол, чувството за безсилие се изпарява като с магическа пръчка!

По-долу е и оригиналният текст на английски.

Камелия

Staying in Your Own Business

Byron Katie

I can find only three kinds of business in the universe: mine, yours, and God’s. (For me, the word God means “reality.” Reality is God, because it rules. Anything that‟s out of my control, your control, and everyone else‟s control, I call that God‟s business.)

Much of our stress comes from mentally living out of our own business. When I think, “You need to get a job, I want you to be happy, you should be on time, you need to take better care of yourself,” I am in your business. When I‟m worried about earthquakes, floods, war, or when I will die, I am in God‟s business. If I am mentally in your business or in God‟s business, the effect is separation. I noticed this early in 1986. When I mentally went into my mother‟s business, for example, with a thought like “My mother should understand me,” I immediately experienced a feeling of loneliness. And I realized that every time in my life that I had felt hurt or lonely, I had been in someone else‟s business.

If you are living your life and I am mentally living your life, who is here living mine? We‟re both over there. Being mentally in your business keeps me from being present in my own. I am separate from myself, wondering why my life doesn‟t work.

To think that I know what‟s best for anyone else is to be out of my business. Even in the name of love, it is pure arrogance, and the result is tension, anxiety, and fear. Do I know what‟s right for me? That is my only business. Let me work with that before I try to solve your problems for you.
If you understand the three kinds of business enough to stay in your own business, it could free your life in a way that you can‟t even imagine. The next time you‟re feeling stress or discomfort, ask yourself whose business you‟re in mentally, and you may burst out laughing! That question can bring you back to yourself. And you may come to see that you‟ve never really been present, that you‟ve been mentally living in other people‟s business all your life. Just to notice that you‟re in someone else‟s business can bring you back to your own wonderful self.

And if you practice it for a while, you may come to see that you don‟t have any business either and that your life runs perfectly well on its own.

Източник: http://espirited.com/

Портрет на психически здравите организации

Не само индивидите имат психично здраве, организациите също го имат.

И, подобно на психичното здраве при индивидите, то не е въпрос на това дали го има или няма, а в каква степен го има. Защото, както ни казва Робърт Скинър в книгата си „Животът и как да успеем“, понятието за психичното здраве е величина, която е различна за различните индивиди (и организации) намиращи се на различно място в скалата на психичното здраве. Авторът на тази много интересна книга споделя резултатите от изследванията в науката, според които така наречените нормални хора са всъщност хората със средностатичстически нива на психично здраве. И, че хората с наистина високи нива на психично здраве – т.е. намиращите се в най-горната част от скалата, са само 5% от населението (в развитите капиталистически страни, където изследването е било проведено). Описанието на психологическите характеристики на хората с различни нива на психично здраве само по себе си е изключително интересно. Но тук ще споделя с вас само нещата, свързани със здравето на организацията. Те също не са по-малко интересни!

Ето резюме от цитираната книга за това как изглежда психологическия профил на здравите организации:

В здравословните компании съществува нагласа за приобщаване – основана на добронамереност и доверие…

В най-здравословните компании табуто не е върху правенето на грешки, а върху прикриването им! Защото, ако бъдат прикривани грешките няма как да ги поправят. Но ръководителите трябва да полагат много усилия, за да бъда разбрано това тяхно послание. Трудно е човек да има такова самочувствие, че да си признава грешките. Всичко научено ни кара да ги крием…

Здравословните компании проявяват интерес към всички аспекти от личността на отделния човек.  В тях се цени изключително високо индивидуалността  и съществува желание да се наемат хора с нетрадиционни качества дори за ръководни постове, тъй като точно те са носителите на творческия потенциал. Нещо повече, понякога съзнателно се наемат хора с репутацията на „черни овце”, защото организацията е готова да плати цената на дребните неудобства от този факт, ако има в редиците си хора, които са двигатели на промените и са смели достатъчно за да критикуват организацията…

Подобно на здравите семейства, в които има категорична родителска власт в съчетание с пълно допитване до децата, така и в изключително здравословните компании има съчетание на огромен авторитет на ръководството с множество практики на допитване и обсъждане на проблемите със служителите. Тъй като преди всяко решение служителите са били сериозно питани и тяхното мнение е било потърсено, дори взетото накрая решение да не съвпада с тяхното, те го приемат с по-голяма охота, отколкото ако не са били допитвани предварително. В Япония допитването до служителите достига дори драстични размери и на западните специалисти изглежда дори твърде разточително, но практиката показва, че ако се отделят достатъчно време и внимание на етапа на обсъждане и се чуят всички гледни точки и се вземат под внимание, то на етапа на действие те са много по-бързи, ефективни и без грешки. Тъй като изразяването на несъгласие е изключително важно те създават такава среда така, че да няма страх от изразяване на конструктивна критика – например, когато се взема решение на съвещание, гласуването започва от най-ниско стоящите по ранг за да не се налага в последствие те да се съобразяват с мнението изразено от ръководството.

Начинът на вземане на решение намира отражение и начинът, по който се осъществява контрол. А той в изключително здравословните компании е сведен до минимум, ръководството упражнява контрол само върху най-важните лостове (обикновено свързани с финансите), и дава много голяма свобода за действие надолу по стълбицата. Намесва се в тяхната дейност само когато възникне проблем и това дава спокойствие на хората надолу по стълбицата да знаят, че са на сигурно място и че ръководството поема отговорността за посоката. Принципът на упражняване на контрол е следния – не упражнявай повече контрол отколкото е необходимо за всеки един отделен момент.

В психично здравите организации властта се приема охотно, защото тя се използва правилно. Ако има злоупотреба, има възражения и по необходимост това се коригира. Основното при прилагането на властта е баланса и гъвкавостта при прилагането на твърд и мек подход, на издаване на заповеди и на изслушване и приемане (между теория Х и теория У).

Подобно на психически здравословните семейства тук пълноценното и открито общуване е изключително важно. Компаниите се управляват така че да осигуряват контакти между хората. Равнищата на йерархия се свеждат до минимум. Подкрепя се общуването отдолу-нагоре, както и има много интензивно общуване отгоре надолу но не само до спускане на задачи и директиви а даване на информация от всякакъв род по отношение на компанията, процесите в нея, замислените промени и прочие…

В най-ефективните организации е много весело. Тъй като има голяма ниво на свобода и доверие, тъй като има щъкащи насам натам черни овце с щури идеи, тъй като хората се чувстват уверени и подкрепени, това води естествено до атмосфера на радост и забавление. А именно способността да се превключва към детинско игриво поведение е една от двете основни особености на творческите личности. Другата е, че са готови да размишляват върху проблемите по-дълго докато вземат решение. За да си позволят това по-дълго време означава, че имат по-голяма вътрешна увереност и способност да понесат фрустрациите от неяснотата и отлагането във времето.

Подобно на изключително психически здравите семейства и индивиди, и изключително психически здравите компании виждат реалността такава каквато е, без да изкривяват фактите за нея. Това се постига, защото организацията има изключително отворено отношение към цялата информация, която може да получи по три въпроса – за себе си, за външния свят и за отношението между тези двете.

Същото важи и по отношение на промяната – в здравословните компании на промяната се гледа като на норма, за разлика от нездравословните компании, в които на промяната се гледа като на неприятно ежегодно упражнение. Цялото им мислене има готовност да приема новаторството както по отношение на организацията, така и по отношение на произвежданите продукти, като постоянно се държат под око променящите се изисквания на външния свят.“

Благодаря за статията на г-жа Камелия Хаджийска

Управление на времето от духовна перспектива

Имаше един период в професионалната ми кариера, когато много често водех фирмени обучения по темата за управление на стреса. По-късно тази тема беше дообогатена и стана  „управление на времето и стреса“. Това стана за мен повод да опозная малко по-добре въпросите, свързани с управление на времето, които бяха доста актуални за организациите, тъй като именно недостигът на време беше един от основните източници на стрес. Така се запознах с теорията за четирите квадранта за управление на времето и прословутия квадрант 2, където успяват да се озоват хората, които истински добре управляват времето си. Въпреки че вероятно познавате тази доста известна теория, сега ще я представя съвсем накратко – като ще добавя и моята интерпретация след това.

Накратко, ние управляваме времето си като вземаме решения за това кое да направим и кое да не направим, кое да направим сега и кое – по-късно. И колкото по-амбициозен, отговорен и сериозен е човек, толкова повече неща има да направи, вземайки подобни решения. В известна част от случаите тези амбициозни, отговорни и сериозни хора стават шефове (но не задължително) и стават стресирани от недостига на времето мениджъри – същите, за които се правят обучения за управление на времето. На тези обучения им се казва, че управлението на времето ( както и те самите вече знаят!) е въпрос на вземане на решения за това кое е приоритет и кое не е и обикновено факторите, които стоят в приоритизирането на задачите са два – важност и спешност. Така в съчетанието на тези два фактора се получават четири квадранта – по-долу на картинката.

Спешно и важно

Не толкова спешно, но важно

Квадрант 1 – дейности:

  • Кризи
  • Неотложни проблеми
  • Важни проекти с краен срок за изпълнение
Квадрант 2 – дейности:

  • Превантивни мерки
  • Изграждане на взаимоотношения
  • Откриване на нови възможности

Спешно, но не толкова важно

Не толкова спешно и не толкова важно

Квадрант 3 – дейности:

  • Прекъсвания, някои телефонни разговори
  • Някои писма
  • Някои отчети и доклади
  • Належащи въпроси
  • Обичайни дейности
Квадрант 4 – дейности:

  • Делнична работа
  • Част от пощата
  • Някои телефонни разговори
  • Отношения с хора, които ни губят времето
  • Приятни дейности

Основното послание на тази теория за управление на времето (т.нар. четвъртото поколение) е, че хората, които добре умеят да управляват времето си, са хората, които успяват да стоят най-дълго време в квадрант 2, където са важните, но неспешни неща. Примери за такива важни, но неспешни неща са това

  • да спортуват (не е спешно, но ако се прави редовно, ще предотврати разболяване, което веднага отива в спешните и важни неща и което впоследствие ще отнеме много повече енергия и ресурси, отколкото „профилактиката“ на дейностите в квадрант 2);
  • да общуват с колегите си (т.е. да делегират пълномощия, да обучават сътрудниците си, да получават обратна връзка от тях, да създават доверие – все дейности, които им помагат да вършат собствената си работа с по-ефективно, поради споделените и координирани усилия);
  • да мислят стратегически и дългосрочно (а не да се занимават с текущите задачи, действайки на принципа стимул-реакция и пропускайки възможността да оптимизират процесите),
  • да се обучават и самоусъвършенстват (не само, защото нововъведенията са конкурентно предимство, но и защото това ги кара да се чувстват по-живи, по-удовлетворени и по-пълноценни).

Трябва да се има пред вид, че макар на пръв поглед да изглежда, че говорим за работа, т.е. за управление на времето на работното място, всъщност квадрант 2 обхваща всичко, което се отнася до живота на човека – не само професионално, но и лично. Стивън Кови, който е консултирал голям брой главни изпълнителни директори на големи корпорации в известната си книга „Седемте навика на високоефективните хора“ споделя, че въпреки огромния успех, който те имат, издигайки се на върха на стълбата на професионалната си кариера, те се оказват с празен и вътрешно опустошен живот, защото цената на този успех обикновено са провалени бракове, отчуждени отношения със семейството, лошо здраве и никакъв личен живот. Това, казва той, не прилича на голям успех. И добавя, че когато човек се катери по стълбата на успеха, дори и да се катери много бързо, ако тази стълба не е поставена на правилната стена, човек ще се изкачи на нейния връх, само за да види, че  трябва да слезе и да започне отначало. Затова Стивън Кови предупреждава хората, които се интересуват от управлението на своето време, че преди да започнат да се катерят по „стълбата“, да видят на коя стенат тя е подпряна, т.е. да видят кои са истински важните неща в живота им. След което услужливо предлага, че ако наистина искаме да разберем кои са те, достатъчно да си представим края на живота си (това е навик две на високоефективните хора, според който „в началото имайте пред вид края“).

Интересната ирония в дадения случай е, че на английски език крайният срок се нарича dead line и така управлението на времето по някакъв начин се оказва много тясно свързано със смъртта. Когато говорим за dead line в управление на времето ние имаме пред вид точно това – при това съвсем съвсем буквално – нашата собствена смърт и какво тя ни казва за това кои са истински важните неща за живота ни. Когато знаем отговора на този въпрос ще можем по-лесно да вземаме всякакви решения – от това кога да почиваме, до това коя задача да направим и коя да не направим.

Защото това е другото важно нещо по отношение на управление на времето – че доброто управление на времето се основава на умението да казваме „не“. Хората, които имат трудности да казват „не“, със сигурност имат проблеми с управление на времето. Рано или късно, ако са късметлии, те разбират, че ако са казвали постоянно „да“ на очакванията на другите хора, те в същото време са казвали често пъти „не“ на самите себе си и на своите най-важни вътрешни нужди – същите тези, които се оказват най-важни, когато си зададат въпроса за това кое предава смисъл на живота им пред лицето на смъртта.

Толкова по тази част от теорията за управление на времето – за да остане да споделя и моя опит в това отношение. А той е провокиран от нещо, което наскоро прочетох в една книга – „Отговорът си ти“ на Майкъл Тамура. То ме порази не само с простота на посланието, но и това, че разглежда тази толкова светска тема – „управление на времето“,  през призмата на духовността. А духът намира своето място тук по същата тази причина, която обвързва управлението на времето със смъртта – какъв е смисълът на нашия живот и кои са нещата, които го правят пълноценен. За хората, които вярват, че освен тяло ние имаме и душа, която не умира със смъртта, вероятно пълноценно изживения живот е този, в който времето е посветено на нещата, които не умират – т.е. духовните ценности и качества, които остават с нас, когато всичко друго вече го няма.

„Когато усещате, че нямате достатъчно време, това което ви липсва, не е време, а пространство. Загубили сте своето пространство, за да бъдете тези които сте, какво сте и каквото сте тук и сега. Когато сте притиснати и не ви остава време, е време да направите място за духа.“

с. 44

Става ясно, че квадрант 2 за важните и неуспешни неща се отнася всъщност до това как бихме използвали живота си, за да бъдем себе си – но като духовни същества. За мен това е едно интересно обръщане на гледната точка, защото съчетава две привидно несъвместими неща – ограниченията на времето, което ни причинява стрес, и безграничността на душата ни, която ни свързва с вечността. Вечното – душата ни, когато е въплътено в тяло (и следователно разположено във времето и пространството) започва да изпитва стрес … и да ходи на семинари за управление на времето. Може би правилното име на тези обучения би трябвало да бъде управление на живота, защото в същността си времето не е нищо друго освен дължината, с която мерим живота си. Въпросът е как да вземем решения за управление на времето, изхождайки от духовната си същност. Ето един пример от същата тази книга:

„Мартин Лутер, водачът на Реформацията, е разбирал това много добре. Той казвал, че се моли по един час всяка сутрин, но в дни, когато е знаел, че ще бъде „заринат от работа“ прекарвал един допълнителен час сутринта „на колене“. За логичния ум това няма много смисъл. В ден, когато е имал нужда от повече време, за да се справи с допълнителната работа, той е прекарвал два пъти повече в молитва. Повечето хора са склонни да правят точно обратното. За тях времето, което прекарват в духовни размишления, намалява пропорционално на изискванията на външния свят.“ с.45

Сещам се за астрологията и за планетата Сатурн. В астрологията тя се възприема като символ на материята и ограниченията в нея (времето и формата) затова едно от тълкуванията на нейното архетипно съдържание е, че тя символизира Сатаната (дявола). Склонна съм да вярвам, че е така, защото когато съм притеснена,че времето не ми стига, когато съм във въртележката на твърде много неща за вършене и последващото от това чувство на напрежение и страх, че няма да се справя, наистина чувствам, че все едно губя душата си, защото губя връзката с вътрешния си център на спокойствие и сила. Затова за мен е лесно да видя в стреса, породен от недостига на време, „пръста на дявола“. Ние сякаш наистина губим връзка с душите си в момента, в който загубим перспективата за Голямата картина, която придава смисъл на живота ни пред лицето на смъртта, и започнем да се тревожим за маловажните неща. Смъртта е най-добрият консултант за управление на времето, защото само тя може да ни помогне да видим кои са истинските ни приоритети. И, ако вярваме в душата на човека, да погледнем на тях през призмата на вечността – там, където няма нищо спешно.

Стивън Кови е знаел това…

Автор: Камелия Хаджийска – психолог и психотерапевт

 

В ПОСОКА НА ЮНОШЕСТВОТО: ЖАК-АЛЕН МИЛЕР

Юношеството, една конструкция

Дефиницията на юношеството е противоречива. Колкото и перспективи към него да вземем, не съвпадат. Имаме хронологично юношество, биологично юношество, психологично юношество, в което можем да разграничим поведенческо юношество и когнитивно юношество, социологично юношество, имаме включително естетическо или артистично юношество – нашите колеги от Рен току що публикуваха един труд върху сексуалното не-отношение в юношеството изхождайки от театъра и киното[2].

Всички тези дефиниции всъщност не се смесват. Това, което можем да кажем по един общ начин, е че юношеството е една конструкция. Да кажем днес за едно понятие, че е конструкция, съдържа в себе си убеждението, тъй като в духа на епохата е, че всичко е конструкция, че всичко е означаващо приспособление. Тази епоха, нашата, е много несигурна по отношение на реалното. Стигнах до там да кажа, че е една епоха, която обикновено отрича реалното, само признава знаците (на реалното, б.п.), които като такива са подобия. Оригиналността на Лакан беше в това да свърже двойката „подобие“ и „реално“. Днес когато говорим за реално в повечето случаи е последствие от дискурса на Лакан с акцента, който е поставил върху реалното. Тъй като юношеството е конструкция, няма нищо по лесно от това да го деконструираме. Това е, което в комуникативен порядък прави американския психолог Robert Epstein, който от своя страна е и журналист, бил е главен редактор на Psychology today. Без да познавам директно неговото произведение, публикувано 2007, от това, което прочетох в интернет, показва, че е някой, който очевидно обича да плува срещу течението. Неговата теза, в никакъв случай невежа, е че създаваме днешното преживяване на юношеството – на английски тийнейджърство (13 до 19г.) – така, че да бъдат или да действат като възрастни. Отбелязва, че в историята на човечеството, в по-голямата й част, юношите са били считани за възрастни. Живеели с възрастните и можели да ги взимат за „модел“ – това е едно категориално понятие в психологията. Докато сега правим така, че те да живеят помежду си, изолирани от възрастните, в една култура, която е собствено тяхна, където се взимат един друг за модел. Това са култури свързани с моди, с „бум-ове“ и т.н.

Всъщност не е сигурно, че юношеството е съществувало преди 20ти век. Такова е и заглавието на неговата книга: „Случаят, срещу юношеството. Преоткриване на възрастния във всеки тийнейджър“ – „The case against adolescence. Rediscovering adult in every teen“. Това е един симпатичен лозунг.

Какво представлява юношеството в психоанализата?

В интерес на истината, струва ми се, че в психоанализата се занимаваме основно с три неща.

 Изхода от детството

Първо се занимаваме с изхода от детството, моментът на пубертета, момент биологически и психологически доказан. Това е, което Фройд засяга в последното от „Три студии върху теориите за сексуалността“ в студията озаглавена „Метаморфозите на пубертета“.

Различието на половете

На второ място ни интересува сексуалното разграничаване, както ни се разкрива в пубертетния и пост-пубертетен период. За Фройд различието на половете, така както се конфигурира след пубертета е подтиснато докато трае детството, това е един любопитен начин да се каже това. Написва една фраза, която му е струвала известно осъждане от феминистките движения, а именно „сексуалността на момичетата има един изцяло мъжки характер“. Въпреки това, Фройд междувременно отбелязва – за него това е една предварителна бележка, след това стига до същественото – но без съмнение го отбелязва, че има „разпознаваеми предразположения още от детството“ на женската позиция и на мъжката позиция. Изтъква в това отношение, че задръжките на сексуалността и склонността към потискането й са по-значими при момичето. Момичето се явява по-срамежлива от момчето.

Намесването на възрастния в детето

На трето място ни интересува, това което бих нарекъл, въпреки че не ми харесва израза, „развитието на личността“, начините на свързване на идеалното Аз с идеалът на Аза, така да се каже всичко, което Фройд е изложил във Въведение в нарцисизма[3]. Пубертетът е момент когато нарцисизма се реконфигурира.

В тази част имаме и юношата Андре Жид. В текста на Лакан върху Жид, за който изнесох един курс, който беше публикуван, върху който Филип Елбоа написа книга[6], Жид не е описан в дните на своето юношество, включително едно удължено юношество, тъй като се смята, че неговата личност не е била завършена до 25 годишна възраст, което очевидно е доста късно. Например Лакан ни описва тийнейджъра Жид, който се отдава на това да защитава своята братовчедка Мадлен на 15, две години по-голяма от него. Той пише „В неговата ситуация на момче на 13 години, в плен на „най-горещите мъки на детството“, (…) тази отдаденост да я защитава е знак за намесването на възрастния в детето.“ Това съвпада с програмата на господин Епстайн, ако мога да се изразя така. Тук се долавя и много ми  харесва този израз „намесата на възрастния“ в детето. Бихме могли да опитаме да прецизираме моментите на тази намеса. Има нещо като една предварителност на позицията на възрастния в детето.

От друга страна, също с една ситуация на намеса се свързва момента когато личността се предполага, че е завършена. За Лакан личността на Жид е завършена когато се свързва с посланието на Гьоте. Той говори за „намесата на посланието на Гьоте“. Следователно тук има една логическа форма, която може да бъде проучвана сама по себе си: формата на намесата.

За новото в юношеството

Ето ги нашите основи. Това не пречи да има нещо ново и някои от нашите колеги да са го изследвали – литературната справка за техните приноси ми беше предоставена от тезата на една колега от Фройдистко поле Аржентина Дамасиа Амадео, която се занимава със съвременния юноша в психоанализата[7].

Една прокрастинация

Удължаването на юношеството, за което говори Epstein е било отбелязано от Зигфрид Бернфелд (Siegfried Bernfeld) през 1923, преди един век и разгледано отново от Филип Ла Саня, който смята, че днешния юноша се намира „увиснал в едно втечнено бъдеще в смисъла на Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman)“[8], това е много интересно. „Имаме един субект“ казва той, „който се намира между няколко възможни опции и които той поставя малко на изпитание“. Вярно е, че това поведение се наблюдава често.

Аз имам склонността да го отдавам, между другите фактори, на намесата на дигиталното, на намесата на виртуалния свят, което превежда в едно уникално разширяване на вселената на възможното, на възможни те светове. От друга страна съвременният обект е един индивидуализиран обект, един обект с множество възможности, който винаги се нуждае от един benchmarking, така да се каже от едно калибриране за да се разбере кое е най-доброто. Днес ако искате да си купите нов смартфон ви се предлага огромно разнообразие, предлага ви се да си изберете някои, да ги сравните. Това умножаване на елемента на възможното може да се превърне в едно безкрайно разширяване – от друга страна това прави така, че аз да запазя своя възможно най-дълго, докато се счупи и тогава да предоставя на някой друг да избере следващия модел. В това има един ефект на отлагане, колкото се може повече, това което всички установяват – Бернфелд, Ла Саня, Epstein…, е че самото юношество е една прокрастинация (отлагане), ако мога да се изразя така.

Една автоеротика на знанието

Влиянието на виртуалния свят, в който живеят юношите повече от такива като мен, които принадлежат на друго поколение, е че знанието преди вложено във възрастните, тези говорещи същества, които бяха учители, включително родителите – беше необходимо тяхното посредничество за достъп до знанието – сега се намира автоматично на разположение при една обикновена заявка към машината. Знанието е в джоба ни, не е вече обектът на Другия. Преди знанието беше един обект, който трябваше да търсим в полето на Другия, трябваше да го извлечем чрез съблазняване, чрез подчинение или настояване, което предполагаше да се мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия.

Формулата, която използвах, знанието в джоба, ни напомня на това, което Лакан казва за психотика, който притежава обекта а „в джоба“ си и който не трябва да мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия. Днес има една автоеротика на знанието, която е различна от еротиката на знанието, която преобладаваше навремето, защото тя минаваше през взаимоотношението с Другия.

Една неморална реалност

Много колеги казаха интересни неща, ще цитирам само някои. Марко Фоки от Милано се позовава на това, което бяха в традиционните общества ритуалите на инициация в пубертета[9]. Отбелязваше се влизането в пубертета, момента на пубертета, чрез ритуали на инициация, които започваха в един свят или мистичен регистър. Днес, за да кажем това в такива термини, прогресът на пубертетската когниция – психолозите изучават това, повече абстрактно мислене и така нататък, води според Фоки до една деидеализация. Там има едно падение на големия Друг на знанието и няма сублимация. Според него пубертетът днес започва с „една деградирала и неморална реалност“. Намирам за много интересно това прилагателно неморално и се запитах към какво може да се отнася. Наблюдаваме как се разпространяват днес теориите на конспирацията, до степен страх да ни хване колко образовани и учени хора се придържат към тях. Това е техния начин да извикат големия Друг под една деградирала форма и като някой много злосторен. Това съвпада много с това, което се каза за неморалната реалност на Другия на конспирацията.

 Една симптоматична социализация

Нашата колега Елен Делтомб изучава новите симптоми имащи отношение към социалната свързаност и наблюдава, че те могат да се превърнат в масови феномени, включително в епидемии: алкохолизъм – познаваме груповите алкохолизирания – токсикомания, тя слага в същата серия анорексия-булимия, престъпността и т.н.[10] Тази социализация на симптомите на юношите ми се струва, че трябва да я имаме предвид: юношеството като момент, в който социализацията на субекта може да се случи по един симптоматичен начин.

Един тираничен Друг

Друга отправна точка е тази на Даниел Роа[11], който приема юноши с някакво оплакване. Например оплакват се от несправедливостта. От една страна наблюдава, че заявката, която произлиза от един семеен или училищен Друг се приема като един тираничен императив. От друга страна по време на моменти на криза в резултат на зависимости се опитваме да предпазваме юношите установявайки тиранични правила в името на закрилата на юношеството. Вижда се този двоен повик към тираничния Друг и присъствието му от двете страни: в субекта, който интерпретира като такива изискванията на семейството си и в това, което идва от обществото, желанието да се тиранизира юношеството в криза и да се установи една брутална власт в това отношение.

Мутации на символичния ред

Упадък на патриархата

Точно при юношите се чувстват с най-голяма интензивност ефектите на мутиращия символичен ред – които сме изучавали в предишните години във Фройдистко поле, включително посвещавайки им един конгрес на Световната асоциация по психоанализа (AMP)[12] – и между тези мутации на символичния ред, преди всичко главната, упадъкът на патриархата. В последното учение на Лакан бащата не е вече онзи, който беше в неговото първо учение. Бащата се превърна в една от формите на симптома, един от операторите в състояние да осъществят един възел на трите регистъра. Казано по друг начин, функцията, която му е била присъща е в упадък съответно на естествените ограничения, които са нарушени от дискурса на науката. Този дискурс, който ни доведе до манипулирането с възпроизводството, който доведе до това, чрез различните джаджи за комуникации, че предаването на знанието и уменията, по един генерален начин, се изплъзват на гласа на бащата.

Деституция (отмяна) на традицията

Традиционните регистри, които учеха какво е добре да бъдеш и да правиш за да бъдеш мъж, да бъдеш жена отстъпват. Подчинени на социалния диспозитив на комуникацията, са деституирани. Тези традиционни регистри са както религията така и всичко, което е било – ще използвам отново един израз, който харесвам – common decency, общоприетото благоприличие на социалните класи. В предишни времена, дискурса на народните класи казваше какво трябва да правиш за да си едно „добро момче“, „добро момиче“. Всичко това постепенно е подринато, изтрито. Имаше такъв дискурс в средните класи, в буржоазията и очевидно не съвсем същия в аристокрацията. Всичко беше изравнено.

Уилма Кокоз, нашата колега от Мадрид изучава случаи където родителите стават приятели на децата си защото вече не знаят как да бъдат родители и минават от една всепозволеност към една неумолима ригидност[13].

Дефицит на уважение

Също така намерих за много значимо едно наблюдение на Филип Лакаде, който анализира при тези субекти юноши заявката за уважение: „Искам да бъда уважаван“. Но в същия момент, както забелязва, заявката е несвързана с Другия: никой не знае „кой би могъл да я удовлетвори, след като въпросът за Другия, към който е отправена, остава неясен“[14]. Аз бих казал, че това е една празна заявка, всъщност е израз на един фантазъм: би било добре да си уважаван от някой който е за уважение! Но тъй като не се уважава нищо и никого се намираш в недостиг на уважение към себе си.

Такава е задънената улица. Юношите, ми се струва, са пострадали най-много от задънената улица на демократичния индивидуализъм, която е продукт на разпада на идеологиите, на големите разкази, както казваше Жан-Франсоа Лиотар (Jean-François Lyotard) и на потъването на Името на Бащата, не на изчезването му а на потъването му. Това има дълбоки ефекти на дезориентация, които се усещат при днешните юноши и по-малко при възрастните с опит, които поне се облагодетелстваха от един символичен ред, който функционираше. От друга страна, това е което вдъхновява съображенията на господин Земур (Zemmour – известен антилиберален журналист във франция, б.пр.), който предлага цялото общество да се върне назад отведнъж, за да се сложи всичко в ред, което обаче би създало други затруднения…

Въпросът за тялото на Другия

За да не се разпростирам нашироко, ще е достатъчно да кажа, че Фройд е мислел, че с изключение на случая с оралното наслаждение от майчината гърда, едно наслаждение според него свързано с външен обект – Лакан обратно на него смята, че гърдата съставлява част от тялото на детето – с изключение на детето на гърдата наслаждението е автоеротично. В юношеството, добавя той, наслаждението променя статута си и се превръща в наслаждение на сексуалния акт, наслаждение на един външен обект. В Метаморфозите на пубертета, Фройд изследва проблема на прехода на автоеротичното наслаждение към задоволство от съвкуплението. Лакан казва, че това не се случва, че това е една Фройдова илюзия – в основата си не се наслаждавам на тялото на Другия, няма наслаждение освен на собственото тяло или наслаждение на собствения фантазъм, наслаждение на фантазми. Не се наслаждаваме на тялото на Другия. Никога не се наслаждаваме на друго освен на собственото тяло. Знаем добре как върху тази идея, че се наслаждаваме на тялото на Другия се създаде цяла една митология на перфектната двойка където си съответстват наслажденията, любовта и т.н.

Питах се дали в основата си тялото на Другия не се въплъщава от групата. Юношеската банда, сектата, групата, дали не дават известен достъп до „наслаждавам се на тялото на Другия, от което съм част“? Това може да се осъществи под формата на сублимация: пеем в група, наслаждавам се на общото съгласие, правим музика заедно, това е над всичко и т.н. Но очевидно движейки се в посока на сублимацията не се задоволява директно нагонът. Възможен ли е един нов съюз между идентификацията и нагона? Знаете, че Лакан казва в неговите Ръкописи, че желанието на Другия определя идентификациите но те не се задоволяват в нагона[15].

 

Транскрипция и редакция: Marie Brémond, Hervé Damase, Pascale Fari, Ève Miller-Rose et Daniel Roy


Източник: http://champfreudienbg.org/

Триъгълникът на себеобсебването /мисли на зависим…/

Когато се родим, ние осъзнаваме единствено себе си, ние сме вселената. Възприемаме малко неща извън нашите нужди и ако тези нужди са задоволени, ние сме доволни. Когато съзнанието ни се разшири, ние започваме да усещаме света извън нас. Откриваме, че около нас има хора, места и неща, които удовлетворяват всичките ни нужди. На този етап ние също започваме да правим разлики и да развиваме предпочитания. Ние се учим да искаме и да избираме. Ние сме центърът на разрастващата се вселена и очакваме да ни бъдат осигурени нещата, от които се нуждаем и които искаме. Изворът на нашето задоволство като по чудо се прехвърля от удовлетворяването на основните ни нужди към сбъдването на мечтите ни.

Повечето деца, чрез опита от известен период от време, започват да осъзнават, че външният свят не може да осъществи всичките им желания и нужди. Те започват да допълват това, което им е дадено със собствени усилия. Ако тяхната зависимост от хора, места и неща намалява, те започват да се вглеждат в себе си все повече и повече. Те стават по-самостоятелни и научават, че щастието и задоволството идват отвътре. Повечето продължават да съзряват, разпознават и приемат своите сили, слабости и ограничения. На определен етап те обикновено търсят помощта на Сила по-могъща от тях самите, която да им осигури нещата, които те не могат да си осигурят. За повечето хора съзряването е естествен процес.

Като зависими обаче ние като че ли сме се препънали по пътя. Изглежда никога не надраснахме егоизма на детето. Изглежда никога не открихме начин да бъдем независими, както другите го правеха. Продължихме да зависим от света около нас и отказвахме да приемем, че няма да ни бъде дадено всичко. Станахме СЕБЕОБСЕБЕНИ, нашите желания и нужди станаха повели. Достигнахме до точката, където задоволството и удовлетворението станаха невъзможни. Хора, места и неща не можеха може би да запълнят празнината вътре в нас и ние реагирахме на тях с негодувание, гняв и страх.

НЕГОДУВАНИЕ, ГНЯВ и СТРАХ образуват ТРИЪГЪЛНИКА НА СЕБЕОБСЕБВАНЕТО. Всички наши недостатъци на характера са форми на тези три реакции.

СЕБЕОБСЕБВАНЕТО Е СЪРЦЕТО НА НАШАТА ЛУДОСТ.

Негодуванието е пътят, по който повечето от нас реагират на миналото си. Това е преживяването на минали събития отново и отново в нашите умове. Гневът е начинът, по който много от нас се справят с настоящето. Това е нашата реакция към и за отричане на реалността. Страхът е това, което чуваме, когато мислим за бъдещето. Това е нашият отговор на непознатото, фантазия обърната наопаки. Всички тези три неща са израз на нашето себеобсебване. Те са начинът, по който реагираме, когато хора, места и неща /минало, настояще и бъдеще/ не живеят според нашите изисквания.

Ние трябва да разбием триъгълника на себеобсебването, ние трябва да съзреем………………

Пътят, по който реагираме спрямо хора, места и неща:

Отрицателен:                                               Положителен:

Негодувание          –     Минало       –               Приемане

Гняв                      –     Настояще    –               Любов

Страх                    –     Бъдеще       –               Вяра