„Ключовите разговори“ – за успешна комуникация

„Искаме да изясним отношения или обсъдим проблеми – служебни и лични. В този случай се налага да проведем важен, ключов разговор.

Но не успяваме докрай да кажем мнението си, да отстоим позицията си, да обявим очакванията си и да разберем чуждите; да изясним взаимоотношенията. Нещо от изреченото от другия ни засяга и се свиваме в себе си. Или пък прекалено напористо държим на позицията си и настояваме, че това, което предлагаме е по-доброто решение. Много неща могат да се объркат в един важен разговор … .

Всеки път си обещаваме, че спокойно, ясно и категорично ще представим своите желания и мнения. Ще отстояваме себе си, ще се владеем и няма да се поддаваме на чуждите негативни емоции. Но това така и не се случва.

Първата важна стъпка е вътрешно да се подготвим за разговора:

  1. Как да започнем? Да се съсредоточим върху това, което наистина желаем: за себе си, за другите, какви взаимоотношения искаме да имаме с близки, приятели, служебни?
  2. Да сме наясно с причините, заради които ще провеждаме разговор – проблеми, които искаме да обсъдим и разрешим; гледни точки, които искаме да изясним.
  3. Да разпознаем и кога даден разговор става ключов – обикновено има емоционални и физически признаци – притеснение, уплаха, гняв, свиване на стомаха, изпотяване на ръцете, кръвта се качва рязко в главата.

След като сме наясно какво искаме, започваме разговора. Но в даден момент усещаме, че емоциите в нас надделяват и рискуваме всичко да потъне в дребни пререкания, заяждания и обиди и да не стигнем до същината на проблема. Добре е да спрем и да си напомним причините за разговора ни.

Навлизайки в него е важно да следим не само своето, но и настроението на събеседника – позата, жестовете и изражението на лицето. Дали се чувства спокоен или напрегнат, ядосан, или проявява безразличие. Когато ние или събеседникът се почувстваме застрашени, забравяме за какво водим разговора и се фокусираме върху заливащите ни емоции или блокираме. Изразява се в оттегляне от разговора и мълчание или отбягване на наболелите проблеми чрез вторачване в дребни детайли, или преминаваме в словесна атака – омаловажаване на казаното от другия, слагане на етикети, обиди.

Според авторите е важно да наблюдаваме себе си и събеседника и да улавяме навреме тези моменти. Да проследим кога другия се съпротивлява срещу нас. Да видим каква е позата ни, тонът на гласа, жестовете. Склонни ли сме към дълги монолози?

Можем да успокоим обстановката с жест, думи, да се извиним, ако трябва. Да оставим и другия да се изкаже. Да се опитаме чрез задаване на въпроси да разберем причините за словесната атака или затваряне в себе си. Да открием обща точка в разговора и да си припомним какво искаме за себе си, за другия, за отношенията ни.

Важно е да не действаме или/или – „ще ти кажа нещо неприятно, ще те обидя дори, ама иначе ще бъда неискрен!” („избора на новобранеца”, както казват авторите). Да съчетаем честност и добронамереност в изказванията си.

Когато става въпрос за наши ценности и убеждения, в които вярваме искрено, е трудно, защото противоположното мнение удря право върху тях. Но за да ги изразим ясно и да ни повярват, е добре да се овладеем и с разумни доводи да представим своите мнения и убеждения.

Затова е необходимо да разберем пътя си на действие. Проследяваме обратно стъпките, по които вървим – от последното, (действието), през емоциите, до първото – версията, която обслужваме. Каква е тя за случващото се и за казаното от другите, което предизвиква емоциите ни. Да се върнем към фактите! Така стъпка по стъпка обмисляме поведението си, осъзнаваме чувствата и анализираме версията си. Обикновено версиите отговарят на ролята, която сме заели:

1.На жертвата – невинният потърпевш, който е добър и праведен, а другите казват и правят лошите неща и той страда. Тук обратният път е да си зададем въпроса дали се преструваме, че не виждаме своята роля в проблема.

  1. Втората версия е тази за злодея – очерняме с най-плътни краски хората и ги превръщаме в коварни злодеи. Версията „ти/той,тя са виновни за всичко”. Обратният път е да си зададем въпроса „Защо един разумен, разбран и добронамерен човек би направил това?” Целта не е да търсим оправдание за постъпките на другия. А да се обърнем към собствените си мисли и чувства (защо се чувстваме така от чуждите думи и реакции) и да допуснем различни причини за поведението на другия.
  2. Третата версия е на безпомощния – убеждаваме другите и най-вече себе си, че сме безсилни да направим нещо, което да подобри ситуацията и отношенията. Тук може да се върнем към първоначалния си мотив: „Какво искам за себе си, за другите и за взаимоотношенията ни?” и да се запитаме какво да направим, за да осъществим тези желания.

Изследваме и пътя на другия, като искрено и търпеливо го изслушваме и отразяваме неговите чувства. Когато казва едно, а с изражението и позата си изразява друго, питаме как се чувства и описваме какво виждаме – спокойно и овладяно, показвайки загриженост. Друг начин е да перифразираме – накратко да преразкажем чутото, за да видим дали правилно сме разбрали другата гледна точка. Както и да подскажем – ако другият още се колебае да е докрай искрен, предполагаме какви мисли и чувства евентуално изпитва и сверяваме версията си със събеседника.

За да кажем докрай това, което желаем, е важно да вярваме, че заслужаваме да бъдем чути. В същото време да зачитаме и чуждата позиция и да знаем, че мнението и на другите е ценно. Да излагаме фактите, да сме откровени, може и да даваме негативна обратна връзка за другия, но да следим да не обиждаме. Поднасяме  своята версия, не като я налагаме, а като споделяме: „Според мен … „, „Питам се ….”.

Необходимо е да насърчаваме различните мнения. Особено в група, когато се обсъжда важна тема. Да предразположим хората да споделят различни от нашите възгледи: „Някой вижда ли нещата по различен начин? Наистина бих искал да чуя и друго мнение!”. Понякога хората се притесняват да се изкажат, за да не ги отхвърлят, обидят, да не се почустват глупаво. В този случай, авторите препоръчват да поставим под въпрос собственото си виждане: „Може да не съм прав! А ако истината е противоположна на това, което мисля?!”.

Ключовият разговор приключва с вземане на решение. Как се вземат решенията? В личен план, чрез обсъждане съгласуване на различните мнения и намиране на обща цел.

В служебен: чрез заповед, еднолично; чрез консултиране – изслушване на различни мнения, но решението отново е еднолично; чрез гласуване или консенсус – всички присъстващи вземат решението и полагат усилия да го осъществят.

В книгата има глава, която обобщава целия път на ключовите разговори и глава със заплетени ситуации от типа на „Да, но …”. Накрая авторите ни съветват как да превърнем усвоените умения в навици. Може да знаем как се провежда ключов разговор, но когато започнем такъв, нещата пак да се объркат. Защото са намесени емоции, „филмите” в главите ни, относно събития и отношения, чувства. Нужна е практика за успешно провеждане на ключови разговори. За тази цел в края на книгата има указания как да се упражняваме.“

Източник: “Ключовите разговори: За успешна комуникациякогато залозите са високи” от Кери Патерсън

 

Главната тайна на безкрайната мотивация

Първото условие е измеримост, второто – конкретна дата, а най-важното, което трябва да имате, за да постигнете целта, е мотивацията.

Имали ли сте цели, които са отговаряли на тези критерии, и въпреки това не сте ги постигали? Запитайте се: защо?

Отговорите могат да бъдат много. Например целта ви се е струвала толкова огромна, че е парализирала желанието ви да я постигате стъпка по стъпка. Или вече сте постигнали не високо, но задоволяващо ви жизнено равнище и вече нямате необходимата енергия за ново усилие нагоре, само за да запазите постигнатото. Или в процеса на постигането не сте изпитали удоволствие, което да ви кара да вървите по-нататък. Макар че сигурно сте имали цели, които сте постигали без особено удоволствие. Концентрирали сте всичката си воля, отивате и го правите. Но пък от честата концентрация волята намалява и накрая повече не можете да се заставите да го направите.

Всички отговори са обединени от едно нещо – недостатъчна МОТИВАЦИЯ.

Какво ни помага да съхраним желанието за постигане на целта? Какво няма да ни позволи да спрем по средата на пътя, да се задоволим с междинна цел, да се откажем и да спрем да полагаме усилия?

Когато имаме някаква глобална цел и вървим към нея, истински ни мотивира само едно – самото движение. Всички цели в действителност са капани, за да ни накарат да вървим напред. Най-интересното става по пътя. Нашата биология е такава, че ние живеем заради движението, заради пътя.

Целият ни живот представлява низ от различни цели, насочени към печеленето на пари и други рутинни неща, но на нивото на нашето подсъзнание това не е толкова важно. Когато се приближаваме към глобалната си цел, разбираме, че ще изгубим инерцията. Ще постигнем целта и край – “повече няма накъде да бързаме”. Това явление се нарича страх от успеха.

Условно казано, вие дълго време сте се изкачвали нагоре по планината и ето го върха – вече сте на него, забивате знамето, играете танца на победителя и…Седите на върха, провесили крака надолу, и разбирате, че сте постигнали всичко, което сте искали. Но животът още не е свършил, а вече нямате желания.

Какво да правите по-нататък? В тази ситуация много добре действа принципът “цел след целта”.

Биофийдбек като поведенческа терапия

Основният принцип на биофийдбек се основава на измерване и мониториране на физиологични процеси, които или не могат, или могат даа бъдат възприемани много неточно от сетивните системи в будно съснояние. Посредством апаратура различни параметри на физиологични процеси се измерват и връщат обратно на трениращият ги, преобразувани като зрителна, звукова или тактилна информация, често във вид на игра. Възприемането на тази информация позволява или улеснява съзнателния контрол върху мониторираните физиологични процеси. Чрез постигането на самоконтрол може да се въздейства върху множество нарушени функции на биологичните системи, върху които стъпват психичните.

При образователния процес човек оперира с информация и използва своя интелект, докато при биофийдбек терапията човек е изложен на въздействието на информация, идваща от тялото му /сигнали, регистриращи протичането на физиологични процеси/, като чрез постъпващата информация се учи с времето да модифицира самата “информация”, респективно сигнали, респективно физиологични процеси. Разликата е много тънка, но съществена, за да изпрати биофийдбек методите в областта на поведенческите терарии или приложната неврофизиология и да обособи самостоятелен дял – соматична поведенческа терапия

Избрани цитати от “ЕВА” на Уилям Пол Йънг…

1. “Съзнанието се ражда в момента, в който започваш да носиш отговорност. Да отговаряш на въпросите, които си задаваш и управляваш инстинктите.”

2. “Ние отдавна знаем, че болестта на сянката черпи сили от изолацията. Затова се борим с нея, като поддържаме ВЗАИМООТНОШЕНИЯ на ОСЪЗНАТА ЛЮБОВ и ДОБРОТА…”

3. “Бог има нужда от най-лошото, за да постигне най-доброто”

4. “Безпристрастието е мит, в много случаи прикрива малодушие. Много по-трудно и рисковано е да бъдеш истински и непосредствен и несравнимо по-удовлетворяващо…”

5. “Лечителите лекуват себе си, докато лекуват другите…”

6. “Безопасността зависи от хората, с които дружиш, а не от пътя, по който поемаш…”

7. “Онова, което беше сладко в устата им, горчеше в коремите им. Бяха изяли забранения плод. Вместо да се ДОВЕРЯТ, те бяха съгрешили и смъртта, беше последица от избора им…”

8. “Ние прерязахме връзките, които ни държаха в плен на невежеството и зависимостта. Как бихме могли да господстваме, без да познаваме добро и зло. Тази свобода е доброто…”

9. “Звярът си отива с теб. В Едем няма място за обвинители и разколници. Като повярва на собствените си лъжи, ти отприщи ужас, сеещ насилие и лъжа. Ти го избра за спътник и помощник…От вътре на вън можеше да се мине през вода, но от вън връщането в Едем ще бъде през огън…”

10. “След време Адам, ще забрави истината за отвръщането си, но каквито и решения да взема, тя няма да стане по-малко ИСТИНА…Мразиш това, в което се е превърнал. Той не е това, в което се е превърнал. Самото добро ВИНАГИ ще е по-дълбоко от отвръщането…Ние знаем и въпреки това го обичаме…”

11. “Ще те ОБИЧАМЕ СЕГА и ЗАВИНАГИ и ще бъдем пътят ти, по-който да се върнеш у дома…”

12. Без СИЛАТА да каже “НЕ”, ЛЮБОВТА никога няма да бъде реална, а само ИЛЮЗИЯ!

13. “Контрол – празно въображение…”

14. “Истинската любов не зависи от избора на ДРУГИЯ, а от познанието на ИСТИНСКАТА му СЪЩНОСТ…”

15. “В ТАНЦА, понякога водиш, но винаги и двамата се предават. Така че, сега ти трябва да избереш, и аз ти се предавам…”

16. “Тъмнината, ще крие лика НИ от Теб…”

17. “Винаги сме знаели, че на нашето ДА, вие ще кажете НЕ. Ние ще разкрием, живо, любящо предназначение на твоето отвръщане и праха на смъртта. Един ден ние ще изкупим твоето зло и змията в теб ще бъде смазана, семето на Ева ще строши главата на змията…”

18. “Жената бе БОЖИЯТА ЛЮБОВ от плът и кръв, но той бе предпочел да бъде САМ…Тази ЛЮБОВ, предадена и сломена, бе най-тежката му загуба…”

19. “Всичко, което е живо, никога не умира, а което е мъртво ще бъде напълно изгорено…”

20. “Всички минаваме, през огъня, но пламъкът на неговата обич е на твоя страна, а не против теб. Той пречиства всичко, което не е ЛЮБОВ…”

21. “Те ще трябва да открият, че не са сами. Преди НАИСТИНА отново да бъдат заедно…”

22. “Нищо не е постоянно. Доверието не е, решение, което се взима веднъж в живота, а избор, който се прави всеки един момент, както тече реката. Благодарни сме за даровете, които ни заобикалят, а после ги пускаме с вярата, че нищо няма да бъде изгубено, дори и да ги изгубим за известно време…”

23. “ДОВЕРИЕТО никога не е било, лесно нещо. То съвсем не е нещо. То ОЗНАЧАВА да ДАДЕШ СЕБЕ СИ НА ДРУГ, ДА БЪДЕШ СЛАБ, ГОЛ и да не се СРАМУВАШ…За мен ти никога не си била ИЗГУБЕНА, за себе си – ДА, но за мен НИКОГА…”

Самурай

Има една история за един самурай, която много ми харесва. Разказвам я сега по памет.

Имало едно време един самурай, чийто господар бил убит. Той тръгнал да търси убиеца на господаря си, тъй като самурайският му дълг повелявал да го убие. Когато го намерил, извадил меча си и посегнал да отнеме живота му. В този момент обаче убиецът го наплюл в лицето. Самураят усетил как гняв започнал да изпълва цялото му същество, затова прибрал меча си и си тръгнал без да го убие. Основно правило на неговата самурайска чест било да не убива в момент на афект, а когато е чист от всякакви емоции, неутрален. Убиецът знаел това и го използвал.

Обичам тази история и си я припомням винаги, когато искам да конфронтирам някого за неща в неговото поведение, които не ми харесват. Помага ми да успокоя емоцията, да намеря правилната дистанция и разбиране, да подчиня инстинктивната, реактивна част у мен и едва след това да го информирам как неговото поведение ми влияе. Не винаги успявам, разбира се. Но когато успея, знам, че съм направила нещо много важно за себе си. На практика, най-важното. Успяла съм да алхимирам оловото на първичните си инстинкти в златото на осъзнаването и вътрешната свобода. След това конфронтацията става много лесна. Подходящите думи идват сами, а тъй като другият усеща, че думите ми не са натежали от негативни емоции, той в по-голяма степен е отворен към това, което му казвам…

Тази приказка е алхимична приказка – едно малко напомняне за това как да използваме трудните отношения в живота си, за да пораждаме осъзнаване и вътрешна свобода.

Камелия Хаджийска

Причината за наркоманията е намерена и тя не е това, за което си мислите

Йохан Хари, авторът на книгата „Преследвайки вика: Първите и последните дни на войната с наркотиците“, обяснява буквално какво е това наркозависимост, и защо всички – от правителствата до нашите родители – лъжат на тази тема!

Минаха сто години, откакто бяха забранени първите наркотици, и в течение на този дълъг век на война с тях нашите учители и правителството създадоха за нас историята за наркоманията.

 

Тази история толкова дълбоко се е вкоренила в съзнанието ни, че започнахме да я възприемаме като естествена. Тя изглежда очевидна. Изглежда правдива.

 

Аз също вярвах в нея дотогава, докато преди 3,5 години не тръгнах да пътувам 30 хиляди мили след своята нова книга „Преследвайки вика: първите и последните дни на войната с наркотиците“, за да изясня кое на практика движи войната с наркотиците. Но по време на пътуванията разбрах, че голяма част от това, което са ни говорили за наркотиците, не е истина, а също така и че има друга истина, ако,  разбира се, сме готови да я чуем…

 

Ако ние действително приемем тази история, ще ни се наложи да променим много неща, освен войната с наркотиците. Ще ни се наложи да променим себе си.

Разбрах това от много хора, които срещах по време на  своите пътешествия. От живите  приятели на Били Холидей, които ми помогнаха да узная как основателят на войната с наркотиците е допринесъл за нейната смърт. От еврейски лекар, който в детството си е пренесъл наркотици контрабандно от Будапещкото гето, откривайки всички тези секрети на наркозависимостта в по-зряла възраст. От дилъра на крек (или крак – обработен по определен начин кокаин; бел.пр.) – бруклинския транссексуал, който е бил заченат, когато майка му, крекова наркоманка, е била изнасилена от баща му – офицер от полицията. От човека, когото две години са държали на дъното в период на мъчителна диктатура, изплувал чак след избора на нов президент в Уругвай, когато започват последните дни на войната с наркотиците.

Аз имам много лична причина да изложа тези отговори. Един от най-ранните ми детски спомени е как дете се опитва да разбуди един от моите роднини, но не може.

Оттогава се опитвам да открия за себе си природата на наркоманията: кое заставя хората да се пристрастят към наркотиците и към поведение, което те не могат да спрат? Как можем да помогнем на тези хора да се завърнат? Когато пораснах малко, друг мой близък роднина „заседна“ на кокаин, а аз започнах да се срещам с приятел, зависим от хероин. Имам предвид, че темата за наркоманията е привична за мен.

Ако ме попитате кое заставя хората да се пристрастяват към наркотиците, ще погледна на вас като на идиот и ще кажа: „Ами наркотиците, какво друго!“. Това не е трудно да се разбере. Мисля, че съм го виждал не веднъж в своя собствен живот. Ние всички можем да си го обясним.

Представете си че вие, аз и още двадесет човека, които сме срещнали на улицата, приемаме много силен наркотик в продължение на двадесет дни. В тези препарати има много силни химически „зацепки“ (куки). Така че, ако ние бихме искали да спрем на двадесет и първия ден, бихме се нуждаели от определеното химическо вещество. Ние бихме изпитвали неустоимо привличане. Бихме били зависими. Ето какво означава наркозависимост.

Едно от първите изследвания в подкрепа на тази теория е било проведено с мишки през осемдесетте години в Америка. Може би някои от вас помнят това. Експериментът е прост. Поставят една мишка в изолирана клетка, в която има две панички с вода. В едната от тях има чиста вода, а в другата – вода с хероин или кокаин. Почти във всеки експеримент мишката, която пробва водата с наркотик, ще се завръща към нея отново и отново, докато не се самоубие.

Рекламата твърди: „Само един от наркотиците предизвиква толкова силна привързаност, че девет от десет мишки ще го употребяват отново и отново, докато не умрат. Този наркотик е кокаинът. И с вас той може да направи същото.“

Но през седемдесетте години професорът по психология от Ванкувър Брус Александър забелязал, че в експеримента има нещо странно. Мишката била поставена сама в клетката. Не й оставало нищо друго, освен да приема наркотици.  „Какво би станало, – помислил си той – ако подходим по различен начин?“. И професор Александър построил миши рай. Нещо като парк за развлечения за мишки – с цветни топки, най-добрата храна за мишки, галерия от тунели, по които да тичат, и няколко приятели за компания. С две думи – всичко, за което мишката може само да мечтае. „Какво ли ще се случи сега?“ – мислил си Александър.

В мишия парк всички мишки, естествено, опитали водата и от двете панички, защото не знаели какво има в тях. Това, което се случило след това било потресаващо.

На мишките с добър живот водата с наркотиците не се харесала. Те основно я избягвали, употребявайки по-малко от една четвърт от наркотичната доза, която употребявали техните изолирани събратя. И нито една мишка от щастливите не умряла. Тези мишки, които били изолирани и нещастни, станали силно зависими наркомани. Нито една от щастливите не развила зависимост.

Отначало аз си помислих, че това е просто присъщо на мишките, докато не узнах, че в човешка среда едновременно е ставал аналогичен, потвърждаващ тези факти, „експеримент“. Той се нарича „война във Виетнам“. Списание Timeсъобщава, че сред американските войници във Виетнам хероинът е използван толкова често, колкото и дъвката.

Има твърди доказателства, е 20% от немските войници са станали хероинозависими наркомани, по данни на изследвания, опубликувани в ArchivesofGeneral Psychiatry. Много хора изпаднали в ужас: те очаквали, че огромно количество наркомани се кани да се върне у дома след края на войната.

Но по данни на същото това изследване, 95% от наркозависимите войници просто са прекратили употребата на наркотици. Една малка част от тях са преминали през рехабилитация. Те просто са сменили ужасната клетка с приятна и… наркотиците са станали излишни.

Професор Александър твърди, че това откритие хвърля предизвикателство към гледната точка, според която наркоманията се явява резултат от морално падение заради голямото количество вечеринки, и към либералната гледна точка, че наркоманията е болест на атакувания с химия мозък. Според него наркоманията – това е адаптация. Това не сте вие. Това е вашата клетка.

След първия етап на мишия парк професор Александър продължил своите изследвания. Той повторил своите ранни експерименти, в които мишките са държани изолирано и насила са тъпкани с наркотици. Той им давал препарати в продължение на 57 дни – време, напълно достатъчно, за да „се зарибят“. След това той взел една мишка от изолираните клетки и я поставил в мишия парк, за да разбере: дали ако сте попаднали в такова състояние на зависимост и мозъкът ви е атакуван от химията, действително не можете да се възстановите? Значи ли, че наркотиците изцяло са ви завладели? Това, което се случило по-нататък е удивително. Отначало мишките проявили известни проблеми на абстиненцията, но скоро се върнали към нормален живот. Добрата клетка ги спасила. (Всички препратки към експериментите са цитирани в моята книга)

Когато за пръв път чух това, бях озадачен. Как може това да е истина? Тази нова теория се явява радикална атака на всичко, което са ни казвали по-рано, това не може да е истина. Но колкото повече учени разпитвах, колкото повече разглеждах техните изследвания – толкова повече откривах за себе си неща, които, струваше ми се, бяха лишени от смисъл, ако не се вземе под внимание новият подход.

Ето един от примерите на експеримента, който се случва около вас, и може да се случи и с вас в един прекрасен ден. Ако се заемете с бягане и счупите ребро, на вас, най-вероятно, ще ви изпишат диаморфин – медицинското название на хероина. В болницата ще ви обкръжават хора, които също дълго употребяват хероин за облекчаване на болките. Хероинът, който вие ще получите от лекаря, ще бъде по-чист и ефективен от този, който приемат наркоманите на улицата. Те го получават от дилъри, които фалшифицират наркотика. И така, ако старата теория за наркоманията е вярна – препаратите, които я предизвикват, очевидно, ще принуди вашето тяло да изпитва нужда от тях. Тогава много хора, излизащи от болница, трябва веднага да се насочат към улицата, за да не се разделят със своя навик. Но странно: това никога не се случва. Както ми обясни канадският лекар Гейбър Мейт, тези, които употребяват медицински наркотици, просто спират, независимо от месеците, през които са ги използвали. Този същият наркотик, използван през същия период от време, превръща хората, употребяващи „уличната версия“ в тежки наркомани, но хората в болницата остават неподвластни на неговото влияние.

Ако вие все още вярвате (както бях свикнал да вярвам и аз), че наркоманията е предизвикана от химичните „куки“, то това е лишено от всякакъв смисъл. Ако обаче вярвате в теорията на Брус Александър, то всичко си отива по местата. Уличните наркомани са като мишките в първата клетка: изолирани, самотни, с единствен източник на утеха. Пациентът от болницата е като мишките от втората клетка. Той се връща у дома, където ще бъде обкръжен от хора, които го обичат. Наркотикът е същият, но обкръжението е различно.

Това ни дава осъзнаване, което е далеч по-дълбоко, отколкото просто необходимостта да разберем наркоманите. Професор Питер Коен твърди, че човешките същества имат дълбока потребност да общуват и образуват връзки. Така ние постигаме удовлетворение. Ако ние не можем да се свържем един с друг – то се привързваме към нещо, което можем да намерим: търкалянето на топчето в рулетката или убождането на спринцовката. Коен счита, че трябва да престанем да говорим за „наркомания“, заменяйки я с думата „съединение“. Хероиновата наркоманка е свързана с хероина, защото не може изцяло да се свърже с нещо друго.

Така че противовесът на наркоманията не е въздържание. Това е връзката с хората.

Узнавайки за това, аз признах новите доводи за убедителни, но, както и преди,  не успявах да се освободя от съмнения. Всички тези учени казват, че химическите куки нямат никакво значение. На мен ми обясниха: вие можете да сте зависими от хазартни игри, но никой няма да си помисли, че си инжектирате карти във вената. Вие можете да сте зависими от нещо без всякакви химически куки. Аз бях на среща на Анонимните играчи в Лас Вегас (с позволение на всички присъстващи, които знаеха кой съм аз и защо ги наблюдавам) и те също бяха зависими както кокаиновите и хероиновите наркомани, които съм срещал в живота си. А на игралната маса няма никакви химически куки.

Разбира се, аз попитах, играе ли химията поне някаква роля. Оказва се, че има експеримент, който ни дава отговор на този въпрос в точни термини. Узнах за него от книгата на Ричард Де Грандпре „Култът на фармакологията“. Химическите куки в тютюна се базират на наркотика под наименованието „никотин“.

Всеки ще се съгласи, че навикът да се пуши е най-разпространената зависимост. Химическите куки в тютюна се базират на наркотика под название „никотин“. Затова с появата в началото на деветдесетте на никотиновите пластири, много хора изпитаха пристъп на оптимизъм: сега пушачите ще могат  да получат всичко от химическите куки без негативните (даже смъртоносни) последствия. Те ще бъдат освободени.

Обаче Управлението на Главния Лекар установи, че само 17,7% от пушачите успяват да спрат своя навик с помощта на пластири. И това далеч не е всичко. Ако химическите вещества влияят на 17,7% на наркоманията, то това показва, че, както и преди, милиони животи са разрушени в цял свят. Това, което показва изследването е: химическите причини за наркоманията са напълно реални, но се явяват само върхът на айсберга.

Това има големи последствия за столетната война с наркотиците.

Нали тази грандиозна война, която, както аз видях, унищожава хора в търговските центрове на Мексико и на улиците в Ливърпул, се основава на твърдението, че ние трябва физически да унищожим редица химически вещества, окупиращи мозъка на човека и предизвикващи зависимост. Но ако наркотиците не водят към наркомания? Ако към нея води отсъствието на връзка? Тогава твърдението е лишено от всякакъв смисъл.

Иронията е в това, че борбата срещу наркотиците увеличава броя на случаите на наркомания. Например, аз посетих затвора в Аризона – палатков град, където затворниците се намират в малки каменни изолирани клетки в течение на дълги седмици („Дупка“). Така те са наказани заради употребата на наркотици. Когато затворниците излязат от затвора, те ще бъдат признати за нетрудоспособни, което гарантира тяхната още по-голяма изолация. Наблюдавал съм такива човешки истории по цял свят.

Има алтернатива.

Вие можете да построите система, създадена за това, да се помага на наркоманите да възстановят връзката със света и да оставят в миналото зависимостта си.

Това не е теория. Това на практика се случва. Аз самият съм наблюдавал това. Португалия бе една от страните в Европа, в която положението със зависимостта от наркотици бе най-лошо. Един процент от населението бе зависимо от хероин. Те пробваха войната с наркотиците, но проблемът само се задълбочаваше. Тогава те решиха да направят нещо съвсем друго: да отменят углавната отговорност за наркотици и да насочат парите, които се харчат за арест и задържане на наркоманите в затвора, за тяхната социализация.

Най-важната крачка бе в това, да се обезпечи нормално жилище и субсидирани работни места, за да имат цел в живота, заради която те да стават сутрин. Аз видях как на наркоманите помагаха в топли и гостоприемни клиники, където ги учеха да възстановят връзката със своите чувства след дългите години на травми и съществуване насаме с наркотиците.

Един от примерите, за които съм чувал, беше историята на група затворници, на които дали кредит за създаване на фирма по чистотата. Изведнъж те се оказали в група, свързани един с друг и с обществото, и отговорни за грижите един към друг.

Резултатите от всичко това можем да наблюдаваме в днешно време. Независимо изследване, проведено от BritishJournalofCriminology, е доказало, че след тоталната декриминализация, нивото на наркоманията е спаднало, а употребата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%. Аз повтарям: употребата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%. Декриминализацията е имала такъв успех, че само една малка част в Португалия са пожелали да се върне старата система. Но срещу декриминализацията се обявил Жоао Фигуера,  най-добрият полицай по наркотиците в страната. Той предположил, че ще се сбъднат всички страшни предположения на  DailyMailилиFox News. Впрочем, когато ние се оказахме заедно в Лисабон, той ми каза, че нищо, предсказано от него, няма да се сбъдне и сега се надява, че целият свят ще последва примера на Португалия.

Това не се отнася само за наркоманите.

Това касае всички нас, доколкото ни заставя да мислим различно за самите себе си. Човешките същества са свързани помежду си същества. На нас ни е нужна връзка и любов. Най-мъдрото изречение на двадесети век звучи така: „само връзка“. Но ние сме създали обстановка и култура, които ни откъсват от общуване или ни предлагат само негова пародия под названието „Интернет“. Ръстът на наркоманията – това е симптом на много по-дълбока болест на целия ни начин на живот, когато ние отделяме повече внимание на привлекателните предмети, които могат да се купят, отколкото на живите хора около нас.

ПисателятДжордж Монбио е нарекъл това „векът на самотата“. Ние сме създали общества от хора, в които за човека е по-лесно да бъде разделен от своите събратя, отколкото когато и да е било преди. Брус Александър, създателят на мишия парк, ми каза, че ние твърде дълго сме говорили за индивидуалното избавление от наркоманията. Ние трябва да говорим за социалната рехабилитация, за да се излекуваме всички заедно от болестта на изолацията, в която потъваме буквално като в гъста мъгла.

Но това заявление не е само политически призив. То не само ни заставя да променим нашите умове. То ни заставя да променим нашите чувства.

Да обичаш наркоман е много сложно. Когато аз гледах наркоманите, бях силно изкушен да последвам съветите на реалити-шоу и да посъветвам наркомана да събере сили или просто да го зачеркна от живота си. Същността на такива съвети: наркомана, който не може да спре, трябва да бъде избягван. Това е логично за войната с наркоманията, която влиза в живота ви. Но на практика аз разбрах, че това само ще усили пристрастеността на наркоманите и можете да ги загубите всички заедно.

Ние трябва да сме пълни с решимост да приобщим всички наркомани още повече към себе си и да им покажем, че ги обичаме, независимо от това, ще спрат ли или не.

Йохан Хари

Превод от руски: Петя Стоянова

Източник: http://www.cluber.com.ua/lifestyle/krasota-i-zdorove/2015/01/prichina-narkomanii-naydena-i-eto-ne-to-o-chem-vyi-dumaete/

Не отивайте толкова далеч…

„В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде….

Един ден конят избягал в гората и всички жители на селото дошли при стареца и му казали:

-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.

-Не отивайте толкова далеч – отговорил старецът. Просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.

Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.

Но след две седмици конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.

-Старецът беше прав – започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

-Не отивайте толкова далеч – пак отговорил старецът. Фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.

Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав – 11 прекрасни коня, нима това не е благодат.

След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.

Хората отново започнали да говорят:

-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.

-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил със счупени крака. Хората отново отишли при бащата и казали:

-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.

Старецът отвърнал:

-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие…“

Източник: http://espirited.com/

Китайска притча

„Веднъж двама монаха се разхождали в градината на даоския манастир. Изведнъж единият от тях видял пълзящ охлюв на алеята. Вторият монах, негов духовен  брат, по невнимание едва не го настъпил, но първият го спрял. Той се навел и вдигнал животинката. „Погледни, ние за малко не убихме това охлювче. А нали това животинче е живот и чрез него Дао, което трябва да следваме. Този охлюв трябва да живее и да продължава циклите на инкарнация“. И той внимателно пуснал охлюва в тревата. „Глупак! – разсърдил се другият монах. – Спасявайки това на никому ненужно охлювче, ти подлагаш на опасност лехите със салати, за които се грижи нашият градинар. Заради спасяването на живота на някакъв си охлюв ти унищожаваш труда на един от нашите братя“ . Трети монах, който се оказал наблизо,  с любопитство наблюдавал техния спор. И доколкото не могли да постигнат съгласие, първият монах предложил: „Хайде да се обърнем с този въпрос към нашия учител, той е мъдър, нека той реши кой от нас е прав“. И те се отправили към учителя си, след тях тръгнал и третият монах. Когато пристигнали, първият монах разказал как спасил свещен живот, който въплъщава хиляди бъдещи или минали съществувания.  Учителят слушал кимайки с глава и после обявил: „Да, ти си прав и именно така е трябвало да постъпиш“. Вторият монах се възмутил: „Но как така? Нима е добре да спасиш охлюв , който унищожава зеленчуците? Охлювът трябва да бъде размазан и да се спаси градината, която всеки ден ни дава вкусна храна!“ Учителят слушал кимайки с глава  и казал: „Това е вярно. Така е трябвало да се постъпи. Ти си прав“. Тогава третият монах, който до този момент мълчал, се възмутил: „Но техните гледни точки са противоположни! Нима могат и двамата да са прави?“. Учителят спрял погледа си дълго на него. После поклатил глава и казал: „Това е вярно. Ти също си прав“.

Източник: http://espirited.com/

Ричард Файнман: Какво е науката?

Лекция, изнесена на срещата за 15-годишнината на Националната асоциация на учителите по научни предмети, 1966г. в Ню Йорк. (The Pleasure of Finding Things Out, 1999).

Благодаря на г-н ДеРоуз за тази възможност да бъда сред вас, учителите по различни науки. Аз също съм преподавател, по физика. Обаче имам много опит само в преподаването на студенти на ниво магистратура и докторантура, и това, което съм научил от този опит е, че не зная как се преподава.

[…]

Темата на тази лекция – “Какво е науката” – не я избрах аз. Г-н ДеРоуз я избра. Но искам да кажа, че според мен въпросът “какво е науката” не отговаря на въпроса “как се преподава тя”. Насочвам вниманието ви към това поради две причини. На първо място, може да ви се строи, че се опитвам да ви кажа как да преподавате – нищо такова не се опитвам да направя, защото аз нищо не зная за обучаването на малки деца. Имам малко дете вкъщи, тъй че от опит зная, че не зная. Другата причина е, че повечето от вас, струва ми се, (понеже има толкова дискусии и публикации и толкова експерти в тази област) имате чувството, че ви липсва увереност. По някакъв начин все ви поучават и упрекват, че нещата не вървели добре и че трябвало да се потрудите да станете по-добри учители. Аз няма да ви мъмря за лошата ви работа и няма да ви поучавам как тя може да се подобри. Нямам никакви такива намерения.

Всъщност, в Калтек [Калифорнийски технологичен институт] идват много добри студенти и с годините на обучение, те стават все по-добри. Но как се случва това, нямам представа. Чудя се и въобще дали някой сред вас има представа. Не искам да се намесвам в начина, по който работи системата. Тя е много добра.

Преди два дни имахме съвещание, на което решихме, че вече не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на студентите в докторската програма. Когато аз бях студент, нямаше никакви курсове по квантова механика за докторанти. Смяташе се, че предметът е прекалено труден. Когато започнах вече да преподавам, имаше такъв курс. Сега преподаваме квантова механика на ниво бакалавър. Даваме си сметка, че не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на докторантите, които са изкарали бакалавъра си в други университети. Защо курсът се преподава все по-рано? Защото успяваме по-добре да преподаваме в университетите, а това е защото студентите идват с по-добра подготовка от гимназиите.

Какво е науката? Разбира се, вие всички би трябвало да знаете, нали я преподавате. Въпрос на здрав разум. Какво мога да кажа? Ако пък не знаете, всяка книга за учителя към някой учебник съдържа обширно изложение по темата. Там има някакъв изкривен сбит преразказ и размити, безразборно нахвърляни думи на Франсис Бейкън от преди няколко века, думи, които по онова време се предполагало, че представляват дълбокото философско разбиране за науката. Но един от най-великите експериментални учени, който наистина е вършел нещо, Уилям Харви, казва, че онова, което Бейкън описва като наука е занимание, подобаващо за един лорд-канцлер. Бейкън говори за наблюдението, но изпуска жизненоважния фактор на преценката, чрез която решаваш какво да наблюдаваш, къде да съсредоточиш вниманието си.

Та, науката не е каквото философите казват, че тя е, още по-малко пък е онова, което описват книгите за учители. Какво е науката е въпрос, който си поставих, след като се съгласих да изнеса тази лекция.

След известно време си спомних това кратко стихотворение:

Вървеше по пътя стоножка щастлива

и местеше бодро краче след краче.

Не щеш ли, провикна се жаба креслива –

„Кажи ми, стоножке, кое след кое

краченце преместваш?”

Горката стоножка така се смутила –

не знаела всъщност кое след кое.

Преплела краченца и се строполила

Така че, как ходи, не знаем въобще.

През целия си живот съм се занимавал с наука и винаги съм знаел какво е тя, но това, което уж съм дошъл тук да ви кажа – кое краче след кое пристъпва – не е по силите ми; а освен това, се притеснявам да не би и аз като стоножката, изведнъж вече да не мога да се занимавам с физика.

[…]

При тези обстоятелства и предвид трудността на предмета, както и моята неприязън към философските изложения, ще отговоря на въпроса какво е науката по необичаен начин. Просто ще ви разкажа как аз научих какво е тя.

Малко е детинско. Аз го научих като дете. В кръвта ми е от самото начало. И бих искал да ви разкажа как се случи. Може да прозвучи сякаш ви казвам как да преподавате, но това не е моето намерение въобще. Ще ви кажа какво означава да се занимаваш с наука, като ви разкажа как аз се запознах с нея.

Благодарение на баща ми беше. Още докато съм бил в корема на майка ми, твърдят – не съм бил пряк свидетел на разговора – баща ми казал: “ако е момче, ще бъде учен”. Как успя да ме направи учен? Никога не ми е казвал, че трябва да стана учен. Той самият не беше учен – беше бизнесмен, директор по продажбите във фирма за униформи. Но четеше научни публикации и обичаше науката.

Когато бях много малък – най-ранната история, която зная – когато още ядях на столче, прикачено за масата, баща ми си играеше с мен след вечеря.

Беше ми донесъл цял куп стари правоъгълни плочки за баня, които намерил някъде в Лонг Айлънд Сити. Слагахме ги да стоят изправени, една до друга, и на мен се падаше честа да бутна крайната плочка и да гледам как цялата върволица се строполясва. Дотук добре.

После, играта стана още по-добра. Плочките бяха с различни цветове. Трябваше да ги редя – една бяла, две сини, една бяла, две сини, и пак бяла и после две сини. Може да ми иска да сложа още една синя плочка, но не, трябваше да е бяла. Виждате вече обичайната хитрост – първо увличаш детето в играта, а после постепенно вкарваш материал с образователна стойност.

Е, майка ми, която е много по-чувствителна, забеляза хитростта в усилията на баща ми и му каза: “Мел, остави горкото дете да си слага синя плочка, щом иска”. Баща ми отвърна: “Не, искам да обърне внимание на закономерността. Това е единствената математика, с която мога да го занимавам на тази ранна възраст.” Ако тази лекция беше на тема какво е математиката, досега да ви бях дал отговора. Математиката е търсене на закономерности. Факт е, че опитът на баща ми имаше ефект. Когато тръгнах на детска градина, се потвърди от пряк експеримент. По онова време в детските градини имахме тъкане. Вече го няма – прекалено трудно е за децата. Преплитахме цветна хартия с вертикални лентички, за да се получат шарки. Учителката от детската градина беше толкова удивена, че изпрати специално писмо до родителите ми, за да им каже, че това дете е необикновено, защото явно можело да избира предварително каква шарка иска да направи и създавало невероятно сложни шарки. Тъй че играта с плочките ме научи на нещо.

Бих искал да ви изложа и друго доказателство, че математиката е само закономерности [английската дума “pattern” няма точно съответствие на български; тя означава всяка различима закономерност или мотив, десен, било в разположението на листата на дърво, във фигурата, очертана от стружки по магнит, в смяната на сезоните, в украсата на праисторическа стомна и т.н. – бел. пр.]. Когато бях в Корнел, ми бяха много интересни студентите там, които ми се струваха като рядка смесица от няколко свестни човека сред огромна маса тъпи хора, изучаващи домашна икономика и т.н. Сред тях имаше доста момичета. Имах навика да седя в кафенето на университета, където студентите се хранеха, и да се заслушвам в разговорите наоколо, да видя дали ще чуя една умна дума. Можете да си представите колко бях изненадан да открия нещо просто невероятно, както ми се струваше тогава.

Слушах разговора между две момичета и едното обясняваше на другото, че ако искаш да направиш права, значи, прескачаш няколко надясно за всеки ред нагоре – тоест, ако с всеки ред нагоре прескачаш същия брой, получаваш права линия – съществен принцип на аналитичната геометрия! И това продължи. Бях удивен. Не си бях дал сметка дотогава, че женският ум е способен на аналитична геометрия.

Тя продължи. “Представи си, че друга права идва от противоположната страна, и искаш да разбереш къде двете ще се пресекат. Представи си, че за едната права прескачаш две надясно за всеки ред нагоре, а за другата три надясно за всеки нов ред и двете започват с разстояние от двадесет помежду им”, и така нататък. Бях сащисан. Тя описа къде двете прави ще се пресекат! Оказа се, че момичето обясняваше на другото как се плетат чорапи с шарки на карета. Това за мен беше урок – женският ум е способен да борави с аналитичната геометрия. Тези хора, които от години настояват (въпреки всичките свидетелства за противното), че мъжкият и женският ум са еднакво способни на рационално мислене може би все пак имат право. Може би трудността идва от това, че не сме намерили начин да общуваме с женския ум. Ако се направи по подходящ начин, може нещо да се получи.

Сега бих искал да продължа с нещо от собствения си опит с математиката, когато бях малък. Друго нещо, което баща ми ми каза – и не мога да го обясня, защото беше по-скоро въпрос на усещане – бе, че съотношението между диаметъра и дължината на всяка окръжност е винаги едно и също, независимо колко голяма е окръжността. Това ми се струваше доста очевидно, но отношението притежаваше загадъчно качество. Беше чудно число, дълбоко – числото π. Имаше някаква мистерия в това число, която не разбирах съвсем като малък, но това беше прекрасно – защото ме караше да търся π навсякъде.

По-късно, когато учех как да преобразувам обикновени дроби в десетични, и как да изчисля 3 1/8, написах в тетрадката си 3.125 и мислейки си, че съм разпознал своя приятел, добавих че е равно на π, отношението на дължината към диаметъра на окръжност. Учителят ми го поправи на 3.1416.

Разказвам ви това, защото показва влиянието. Идеята, че има някаква загадка, че има някакво чудо в това число, беше важна за мен – а не точната стойност на числото. Много по-късно, когато правех експерименти в лабораторията си – имам предвид моята домашна лаборатория, ръчках нещо – не, извинявам се, не съм правил експерименти; просто ръчках, занимавах се с транзистори и други машинки, ръчках нещо. Постепенно, чрез разни книги и наръчници, започнах да откривам, че съществуват формули, които се прилагат към електричеството, свързвайки силата на тока със съпротивлението и т.н. Един ден, докато разглеждах една книга, открих формулата за периода на осцилиране на трептяща ел. верига, който е равен на 2π корен квадратен от LC, където L е индуктивността, а С капацитета на електрическата верига. Ха, ето че пак имаше π! Но къде беше кръгът? Смеете се, но аз съвсем сериозно се питах. π беше нещо свързано с окръжности, а ето, че се явяваше тук, в електрическа верига, където също трябваше да изразява някаква окръжност. Тези от вас, които се разсмяха – знаете ли откъде идва това π?

Обичах това нещо. Трябваше да го потърся. Трябваше да си поблъскам главата. И после осъзнах, разбира се, че бобините са намотани в окръжности. Около половин година по-късно, намерих друга книга, която даваше индуктивността на кръгли намотки и квадратни намотки, и имаше отново π в тези формули. Започнах отново да мисля и да търся, и разбрах, че π не идваше от кръглите бобини. Сега съм по-наясно с въпроса, но дълбоко в сърцето си все още търся тази окръжност, откъде идва това π.

Бих искал да кажа нещо – позволете ми да се отклоня – нещо относно думите и определенията. Защото е нужно да научим думите. Но да научим определенията на думи не е наука. Само защото не е наука, не означава, че не трябва да се преподава. Въпросът не е какво да се преподава, а какво е науката. Да превърнеш градуси Целзий в градуси Фаренхайт не е наука. Трябва да знаем как се прави, но то не е точно наука. По същия начин, ако въпросът беше какво е изкуството, не бихме могли да кажем, че изкуството е да знаеш, че молив 3B е по-мек от молив 2H. Разликата е ясна. Това не означава, че учителят по рисуване не трябва да го преподава или че някой художник може да рисува добре и без да го знае. Всъщност можеш веднага да си дадеш сметка за разликата, ако пробваш двата молива, но това е научен подход, за който учителите по рисуване може да не се сетят.

За да разговаряме помежду си, ние се нуждаем от думи и това е чудесно. Хубаво би било да си дадем сметка за разликата между инструментите на науката, каквито са думите, и самата наука; и би било хубаво да знаем кога преподаваме едното и кога другото. За да поясня какво имам предвид, ще използвам за пример един не особено сполучлив учебник. Не е честно да избера него, защото съм сигурен, че с малко търсене мога да намеря неща, които да критикувам и в други учебници. Има един учебник за първи клас, където първият урок започва по доста неудачен начин, защото тръгва от погрешна идея за науката. В този урок има картинка на кученце, на кученце играчка за навиване, и в следващата картинка се протяга ръка, която навива лостчето, и кученцето се движи. Под последната картинка пише следното: “какво го движи?” По-нататък има картинка на истинско куче и отново въпросът “какво го движи?” После картинка на мотор и въпросът “какво го движи?” И така нататък.

Първоначално си помислих, че идеята е да посочат с какво се занимава науката – физика, биология, химия. Но въобще не беше това. Отговорът на въпроса се намираше в книгата за учителя към този учебник. Отговорът, който трябваше да научим, е че “енергията го движи”.

Енергията е сложно понятие и е много, много трудно да бъде разбрано правилно. Имам предвид, че не е лесно да разбереш какво е енергията дотолкова добре, че да започнеш да употребяваш понятието правилно и да можеш да извлечеш нещо от него. Това е отвъд възможностите на първокласник. Със същия успех може да се каже “Бог движи кученцето” или “Духът го движи”, или “движимостта го движи”. Всъщност, може също така да се каже “енергията го спира”.

Погледнете го от тази страна. Това е просто определение за енергия. А трябва да бъде в обратния ред. Бихме могли да кажем, че ако нещо се движи, то има енергия, но не можем да кажем, че онова, което го движи е енергията. Разликата е много фина. Същото важи и за онова твърдение за инерцията.

Може би ще успея да изясня разликата по следния начин. Ако попитате едно дете кое кара играчката да се движи, помислете какво би отговорил един нормален човек. Отговорът е: ами движи се, защото ти нави пружинката. Пружинката се опитва да се развие и бута зъбчатите колела.

Колко хубав начин би било това да започнем урока! Разглоби играчката, виж как работи. Виж колко хитро са разположени зъбчатите колела, виж контрите. Научи нещо за играчката, как е направена, каква изобретателност има в зъбчатите колела и спирачите и другите неща. Това би било добре. Въпросът е окей, но отговорът е неудачен, защото се опитва да научи децата просто какво е определението за “енергия”. Но децата нищо не научават.

Представете си, че някой ученик каже “не мисля, че енергията го движи”. Как ще се развие разговорът оттук нататък?

Най-накрая успях да измисля начин как да проверяваме дали учениците са научили идеята за нещо или просто са зазубрили определението на дума. Ето какъв е тестът. Кажете на ученика: “без да използваш новата дума, която току-що научи, опитай се да изразиш наученото със свои думи. Без да използваш думата “енергия”, кажи ми какво знаеш за движението на кучето.” В случая, ученикът нищо не може да каже. Значи нищо не е научил, освен определение на една дума. Нищо не е научил за науката. Това може да е добре, може да не искаме да навлезем в науката веднага; и определенията трябва да се знаят. Но като за най-първи урок – не е ли това всъщност вредно и разрушително?

Мисля, че да дадеш на децата в първия урок някаква мистическа формула за отговаряне на въпроси е много лошо. В учебника има и други примери. Земното притегляне кара нещата да падат. Подметките на обувките се захабяват от триене. Кожата на подметките са захабява, защото се търка в тротоара и малките издатини и ръбчета на тротоара захващат парченца и ги късат. Просто да кажеш, че се захабяват от триене е ужасно – защото това не е наука.

Баща ми ми е разказвал за енергията и употребяваше термина, след като вече имах някаква представа. Зная какво би направил той в този случай, защото той общо взето направи нещо много подобно – въпреки че примерът не беше с играчка куче. За същия урок, той ми каза “движи се, защото слънцето свети”.

Аз му отговорих:

– Не. Какво общо има, че слънцето свети? Придвижи се, защото навих пружината.

– А защо, приятелю, ти можа да навиеш пружината?

– Защото ям.

– Какво ядеш, приятелю?

– Ям растения.

– А те как растат?

– Растат, защото слънцето свети.

Същото е и с истинското куче.

А бензинът? Това е събраната енергия на слънцето, която растенията улавят и се съхранява в земята. Всички примери завършват със слънцето. И така тази същата идея, която учебникът се опитва да предаде, е изразена по много вълнуващ начин.

Всички неща, които виждаме да се движат, се движат, защото слънцето свети. Това обяснява връзката между един вид енергия и друг. И детето може да отрече. Може да каже “не мисля, че е защото слънцето свети” и така да започне разговор. Там е разликата. В последствие можех да предизвикам баща ми с приливите и отливите и кое кара земята да се върти и така отново да си върна загадъчното усещане за чудо.

Това е само един пример за разликата между определение на термин (което също е нужно) и наука. Единственото ми възражение в този конкретен случай е, че става дума за първия урок. Със сигурност трябва да ти се обясни в един момент – какво е енергия – но не и в отговор на такъв простичък въпрос като “какво движи кученцето”. На детето трябва да се даде детски отговор. “Отвори играчката. Дай да видим какво има вътре.”

По време на разходките ни в гората, научавах много, например, за птиците. Вместо да ми казва как се казват, баща ми посочваше:

– Виж, забелязваш ли как птичката си кълве перата. Непрекъснато си кълве перата. Защо според теб го прави?

Моето предположение беше, че е защото перата са разрошени и се опитва да ги заглади. Той казваше:

– Добре. Как според теб се разрошват перата? Кога стават рошави?

– Когато птичката лети. Когато се разхожда по земята, не е проблем. Но когато лети, перата се разрошват.

Тогава той ми казваше:

– Значи би трябвало птичката да кълве перата повече след като е летяла, отколкото след като ги е загладила и се е разходила по земята. Добре, дай да видим дали е вярно.

И ние гледахме, наблюдавахме, и се оказа, доколкото можах да видя, че птичката си кълвеше перата също толкова упорито, независимо дали беше след като се е разхождала по земята или след като е летяла.

Тъй че предположението ми беше грешно и не можех да позная каква е истинската причина. Баща ми тогава ми каза каква е причината.

Птичките имат въшки. От перата се отделят пършинки, разкри ми баща ми, които стават за ядене и въшките ги ядат. После, на въшките, по ставите на крачетата се отделя восъчноподобно вещество и там живеят едни други гадинки, които се хранят с веществото. А тези гадинки разполагат с такъв хубав източник на храна и ядат толкова, че не могат да храносмилат добре и от задната им част се отделя течност, в която има много захар. И в тази захарна течност има други малки организми. И така нататък.

Фактите не са точни, но това е духът на разказаното. Първо, научих за паразитизма, едно същество живее върху друго, което пък – върху трето.

Второ, той ми обясни, че където и да е по света, ако има източник на нещо, което може да се яде и така да продължава живота, винаги някаква форма на живот намира начин да използва този източник. И всички хранителни остатъци биват изядени.

Това, което искам да подчертая, е, че резултатът от моето наблюдение, дори и без да съм стигнал до някакво крайно заключение, беше прекрасно късче злато – резултатът беше чуден. Беше нещо прекрасно и удивително.

Представете си, че някой ми беше казал да наблюдавам птиците, да направя списък на видяните неща, да ги запиша, да гледам пак; и представете си, че след като напиша списъка, този списък биваше прибран в папка с още 130 подобни на него. Тогава щях да науча, че резултатът от наблюдението е доста скучно нещо и че нищо особено не произтича от него.

Мисля, че това е много важно – или поне за мен беше много важно: ако ще учиш някого да наблюдава природата, трябва да му покажеш, че нещо прекрасно и удивително се ражда от наблюдението. Така аз научих какво изисква науката: науката е търпение. Ако гледаш, ако наблюдаваш внимателно, ако се съсредоточиш върху нещо, ще бъдеш възнаграден по най-чудесния начин – макар и не всеки път, разбира се. В последствие, вече като по-зрял човек, работех усърдно с часове, с години, върху някакъв проблем – понякога в продължение на много години, понякога за по-кратки периоди; много често доникъде не стигах; много неща са завършили в кошчето за боклук. Но от време на време разбирах по нов начин нещата, попадах на златното късче, възнаграждението от наблюдението, което се бях научил да очаквам като дете. Защото не се бях научил, че наблюдението не си струва.

Между другото в гората научавах и други неща. Ходехме на разходки и гледахме всякакви неща и говорехме за всякакви неща: за това как растат растенията; борбата на дърветата за светлина; как те се опитват да израснат колкото се може по-нависоко и да разрешат проблема с водата: как да я качат по стволовете си на 10-15 метра височина; как малките растения по земята търсят малки частички светлина, която се процежда през шумата; и т.н.

Един ден, след като вече бяхме разгледали всички тези неща, баща ми ме заведе отново в гората и каза:

– През цялото това време, докато с теб гледахме гората, ние виждахме само половината, точно половината, на всичко, което се случва тук.

– Какво искаш да кажеш? – отвърнах му аз.

– Наблюдавахме как всички тези неща растат, но на всеки растеж съответства точно същото количество разпад и гниене. Иначе материята щеше да бъде изразходвана веднъж завинаги: дърветата щяха да лежат мъртви по земята, защото са изразходвали всичко от въздуха и почвата и нищо не се е върнало в почвата и във въздуха. И нищо повече не би могло да расте, защото няма материал за растеж. За всеки растеж трябва точно толкова разпад.

След това, по време на разходките ни в гората, отваряхме стари гниещи дънери и виждах странни буболечки и растящи гъби. Баща ми не можеше да ми покаже бактерии, но можехме да видим как те правят нещата меки и т.н. Видях гората като процес на постоянно преобръщение на материята.

Имаше много такива неща, описания на нещата по странен начин. Баща ми много често започваше да говори така:

– Представи си, че един марсианец идва на земята и започва да оглежда света.

Това е много хубав начин да се гледа на света. Например, веднъж докато си играех с електрически влакчета, той ми каза, че има едно огромно колело, което водата върти, и то е свързано чрез тънки нишки от мед, които се простират, простират, простират във всички посоки; и накрая има множество мънички колела, които се въртят, когато голямото колело се върти. Връзката между колелцата и голямото колело е желязо и мед, нищо друго – никакви подвижни части. Въртиш едното колело тук, а всичките мънички колелца, пръснати навсякъде, се въртят с него – твоето влакче е едно от тези колелца.

Светът, който ми описваше баща ми, беше удивителен.

Какво е науката? Мисля, че може да се изрази така: на нашата планета е имало еволюция на живота, при която са се появили животни с интелект. Нямам предвид просто човека, а всякакви животни, които играят и които могат да се учат от опита си – като котките, например. Но на този етап всяко животно трябвало да се учи единствено от собствения си опит. Някои животни се развили дотам, че да се учат от опита по-бързо и дори можели да се учат от опита на другите, като ги наблюдавали, или пък едно животно можело да покаже на друго или да види какво другото прави. Така се появила възможността всички животни да могат да се научат на дадено нещо, но предаването нататък не било достатъчно ефикасно и те умирали, и може би онова животно, успяло да научи нещо, умирало преди да успее да го предаде на другите.

Въпросът е: възможно ли е нещо, научено по случайност, да се усвои по-бързо, отколкото да се забрави – било поради лоша памет или поради смъртта на научилия го или на изобретателя?

Така може би настъпило времето, когато за един биологичен вид бързината, с която се научавали нещата, се увеличила и то толкова се увеличила, че се появило съвсем ново явление: отделното животно вече могло да научи неща, да ги предаде на друго животно и после на друго, толкова бързо, че това знание вече не се губело. Станало възможно да се натрупва знание за целия биологичен вид.

Това се нарича time-binding [обвързване във времето]. Не зная кой пръв го е нарекъл така. Във всеки случай, в тази зала ние имаме представители на този биологичен вид, които седят тук и се опитват да свържат едно знание с друго, всеки опитвайки се да научи нещо от другия.

Този феномен на памет, принадлежаща на вида, на натрупано с времето знание, което се предава от поколение на поколение, е било нещо ново на този свят – но още от самото начало то страдало от една болест: било възможно да се предават погрешни идеи, било възможно да се предават идеи, които не са полезни за вида. Видът като цяло разполагал с идеи, но не всички били полезни.

Така настъпило времето, когато идеите, макар и трупани бавно, били натрупвания не само на практични и полезни неща, но и на всякакви видове предразсъдъци и странни суеверия.

После бил открит начин за предпазване от болестта. И този начин е: да се съмняваш дали това, което ти се предава от миналото е в действителност вярно; и да се опитваш отново, ab initio, от собствен опит да провериш какво е положението, вместо да се осланяш просто на опита на миналото така, както той ти е бил предаден. Това е науката: резултат от откритието, че си струва да провериш наново нещата – чрез пряк опит – вместо задължително да се доверяваш на опита от миналото. Така виждам аз науката. Това е най-доброто определение, което мога да дам.

Бих искал да ви напомня за тези неща, които много добре знаете, за да ви въодушевя малко. Нравствените уроци на религията се преподават, но те не се преподават просто веднъж – отново и отново те трябва да вдъхновяват, и мисля, че е също така необходимо да вдъхновяваме децата, отново и отново, и да помним какво значение има науката за децата, за възрастните, за всички – не е просто да станем по-добри граждани, да овладяваме по-добре природата и т.н.

Има друго. Науката има стойност като светоглед. Прелестта, чудото на света се откриват пред нас в резултатите на тези нови опити. Искам да кажа, чудото в това, за което ви напомних – че нещата се движат, защото слънцето свети, което е една много дълбока, много странна, удивителна идея. Е, не всичко се движи, защото слънцето свети. Земята се върти независимо от светлината на слънцето, същото е и с атомните реакции, които отскоро са нов източник на енергия на Земята. Вулканите вероятно също се захранват от източник, който не е слънчевата светлина.

Светът изглежда толкова различен, веднъж след като си се запознал с науката. Например, дърветата са предимно съставени от въздух. Когато горим дърва, те се превръщат обратно във въздух, а пламтящата топлина, която изпускат, е пламтящата топлина на слънцето, уловена преди това при превръщането на въздуха в дърво. Пепелта е малката остатъчна част, която не е дошла от въздуха, а от твърдата земя. Това са прекрасни, красиви неща, и съдържанието на науката е пълно с тях. Те са вдъхновяващи и могат да продължат да вдъхновяват.

Друго качество на науката е, че тя ни кара да осъзнаем стойността на рационалното мислене, както и колко важна е свободата на мисълта – това са положителните резултати от съмнението в правотата на уроците. Тук трябва да правим разлика – особено когато преподаваме – между науката и формите и процедурите, които понякога се използват в развитието на науката. Лесно е да кажеш: “ние пишем, експериментираме, наблюдаваме, правим това или онова.” Формата може да бъде имитирана. Но големи религии са се разпаднали, защото се следва формата, докато съдържанието на учението тъне в забрава. По същия начин е възможно да се следва просто формата, и ние можем да наричаме тази имитация наука, но тя е псевдо-наука. Затова и всички страдаме от тиранията на многото институции, които днес са под влиянието на псевдо-научни съветници.

Има много области, например, които се преподават, и в които хората правят наблюдения, съставят списъци, правят статистики и т.н., но тези области не се превръщат в установена наука, в установено знание. Те са просто форма на имитация на науката – като аеродрумите и диспечерските кули от дърво на онези полинезийци, които чакали голям самолет да кацне при тях. Те дори построили самолет от дърво със същата форма като самолетите по аеродрумите на чужденците наоколо, но странно защо, дървените им самолети не можели да летят. Резултатът от тези псевдонаучни имитации е, че те произвеждат експерти, каквито има немалко сред вас тук. Но вие, учителите, които обучавате децата на най-ранно ниво, може би трябва да се усъмнявате в експертите от време на време. Вземете това от науката – че трябва да се съмнявате в експертите. Всъщност, бих могъл да дам и друго определение на науката: науката е вяра в невежеството на експертите.

Когато някой каже “науката ни учи еди-какво-си”, този човек употребява думата неправилно. Науката на нищо не ни учи; опитът ни учи. Ако ви кажат “науката показва, че еди-какво-си”, можете да попитате “как го показва науката? Как учените са го открили това нещо? Как? Какво точно? Къде?”

Не “науката показва”, а “този експеримент, този ефект, показва”. И вие, не по-малко от всеки друг, имате право, когато чуете за експериментите – изслушвайки обаче всички доказателства – да прецените дали те водят до възпроизводими заключения.

В тази област, която е толкова сложна, че истинската наука не е успяла да намери своето място, трябва да се осланяме на старата мъдрост един вид, на прямотата. Бих искал, ако мога, да вдъхна на началния учител надежда и вяра в себе си, и в здравия разум и естествената интелигентност на децата. Експертите, които ви ръководят, може и да грешат.

Сигурно провалих системата и сега студентите, които ще идват в Калтек, за нищо няма да ги бива.

Мисля, че живеем в ненаучна епоха, в която цялата ударна сила на комуникациите и телевизията – думи, книги и пр. – са ненаучни. Това не означава, че са лоши, но са ненаучни. В резултат, страдаме от значителна интелектуална тирания, която се упражнява в името на науката.

На последно място, във връзка с обвързването във времето – човек не живее отвъд смъртта. Всяко поколение, което открива нещо благодарение на своя опит, трябва да го предаде нататък, но трябва да го предаде в едно с фина смесица от уважение и неуважение, за да може човечеството, вече наясно с болестта, на която може да се поддаде, да не налага с прекомерна строгост своите грешки на младото поколение, но да предаде събраната мъдрост – заедно с мъдростта, че може и да не е мъдрост.

Необходимо е да учим учениците и да приемат, и да отхвърлят миналото с нужния баланс, което изисква доста умения. Единствена науката сред всички предмети съдържа този урок – че да вярваме в непогрешимостта на големите учители от предишните поколения е опасно. Тъй че, продължавайте. Благодаря ви.


Публикувано в ПЕАТ НЕКОГАШ, списание за лит. и фил., бр. 11, юни 2015г.

Притча за вечната любов…

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:

– Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?

– Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.

Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.

– А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.

Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.

– Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.

Орлите излетели нависоко.

– Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно