Китайска притча

„Веднъж двама монаха се разхождали в градината на даоския манастир. Изведнъж единият от тях видял пълзящ охлюв на алеята. Вторият монах, негов духовен  брат, по невнимание едва не го настъпил, но първият го спрял. Той се навел и вдигнал животинката. „Погледни, ние за малко не убихме това охлювче. А нали това животинче е живот и чрез него Дао, което трябва да следваме. Този охлюв трябва да живее и да продължава циклите на инкарнация“. И той внимателно пуснал охлюва в тревата. „Глупак! – разсърдил се другият монах. – Спасявайки това на никому ненужно охлювче, ти подлагаш на опасност лехите със салати, за които се грижи нашият градинар. Заради спасяването на живота на някакъв си охлюв ти унищожаваш труда на един от нашите братя“ . Трети монах, който се оказал наблизо,  с любопитство наблюдавал техния спор. И доколкото не могли да постигнат съгласие, първият монах предложил: „Хайде да се обърнем с този въпрос към нашия учител, той е мъдър, нека той реши кой от нас е прав“. И те се отправили към учителя си, след тях тръгнал и третият монах. Когато пристигнали, първият монах разказал как спасил свещен живот, който въплъщава хиляди бъдещи или минали съществувания.  Учителят слушал кимайки с глава и после обявил: „Да, ти си прав и именно така е трябвало да постъпиш“. Вторият монах се възмутил: „Но как така? Нима е добре да спасиш охлюв , който унищожава зеленчуците? Охлювът трябва да бъде размазан и да се спаси градината, която всеки ден ни дава вкусна храна!“ Учителят слушал кимайки с глава  и казал: „Това е вярно. Така е трябвало да се постъпи. Ти си прав“. Тогава третият монах, който до този момент мълчал, се възмутил: „Но техните гледни точки са противоположни! Нима могат и двамата да са прави?“. Учителят спрял погледа си дълго на него. После поклатил глава и казал: „Това е вярно. Ти също си прав“.

Източник: http://espirited.com/

Ричард Файнман: Какво е науката?

Лекция, изнесена на срещата за 15-годишнината на Националната асоциация на учителите по научни предмети, 1966г. в Ню Йорк. (The Pleasure of Finding Things Out, 1999).

Благодаря на г-н ДеРоуз за тази възможност да бъда сред вас, учителите по различни науки. Аз също съм преподавател, по физика. Обаче имам много опит само в преподаването на студенти на ниво магистратура и докторантура, и това, което съм научил от този опит е, че не зная как се преподава.

[…]

Темата на тази лекция – “Какво е науката” – не я избрах аз. Г-н ДеРоуз я избра. Но искам да кажа, че според мен въпросът “какво е науката” не отговаря на въпроса “как се преподава тя”. Насочвам вниманието ви към това поради две причини. На първо място, може да ви се строи, че се опитвам да ви кажа как да преподавате – нищо такова не се опитвам да направя, защото аз нищо не зная за обучаването на малки деца. Имам малко дете вкъщи, тъй че от опит зная, че не зная. Другата причина е, че повечето от вас, струва ми се, (понеже има толкова дискусии и публикации и толкова експерти в тази област) имате чувството, че ви липсва увереност. По някакъв начин все ви поучават и упрекват, че нещата не вървели добре и че трябвало да се потрудите да станете по-добри учители. Аз няма да ви мъмря за лошата ви работа и няма да ви поучавам как тя може да се подобри. Нямам никакви такива намерения.

Всъщност, в Калтек [Калифорнийски технологичен институт] идват много добри студенти и с годините на обучение, те стават все по-добри. Но как се случва това, нямам представа. Чудя се и въобще дали някой сред вас има представа. Не искам да се намесвам в начина, по който работи системата. Тя е много добра.

Преди два дни имахме съвещание, на което решихме, че вече не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на студентите в докторската програма. Когато аз бях студент, нямаше никакви курсове по квантова механика за докторанти. Смяташе се, че предметът е прекалено труден. Когато започнах вече да преподавам, имаше такъв курс. Сега преподаваме квантова механика на ниво бакалавър. Даваме си сметка, че не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на докторантите, които са изкарали бакалавъра си в други университети. Защо курсът се преподава все по-рано? Защото успяваме по-добре да преподаваме в университетите, а това е защото студентите идват с по-добра подготовка от гимназиите.

Какво е науката? Разбира се, вие всички би трябвало да знаете, нали я преподавате. Въпрос на здрав разум. Какво мога да кажа? Ако пък не знаете, всяка книга за учителя към някой учебник съдържа обширно изложение по темата. Там има някакъв изкривен сбит преразказ и размити, безразборно нахвърляни думи на Франсис Бейкън от преди няколко века, думи, които по онова време се предполагало, че представляват дълбокото философско разбиране за науката. Но един от най-великите експериментални учени, който наистина е вършел нещо, Уилям Харви, казва, че онова, което Бейкън описва като наука е занимание, подобаващо за един лорд-канцлер. Бейкън говори за наблюдението, но изпуска жизненоважния фактор на преценката, чрез която решаваш какво да наблюдаваш, къде да съсредоточиш вниманието си.

Та, науката не е каквото философите казват, че тя е, още по-малко пък е онова, което описват книгите за учители. Какво е науката е въпрос, който си поставих, след като се съгласих да изнеса тази лекция.

След известно време си спомних това кратко стихотворение:

Вървеше по пътя стоножка щастлива

и местеше бодро краче след краче.

Не щеш ли, провикна се жаба креслива –

„Кажи ми, стоножке, кое след кое

краченце преместваш?”

Горката стоножка така се смутила –

не знаела всъщност кое след кое.

Преплела краченца и се строполила

Така че, как ходи, не знаем въобще.

През целия си живот съм се занимавал с наука и винаги съм знаел какво е тя, но това, което уж съм дошъл тук да ви кажа – кое краче след кое пристъпва – не е по силите ми; а освен това, се притеснявам да не би и аз като стоножката, изведнъж вече да не мога да се занимавам с физика.

[…]

При тези обстоятелства и предвид трудността на предмета, както и моята неприязън към философските изложения, ще отговоря на въпроса какво е науката по необичаен начин. Просто ще ви разкажа как аз научих какво е тя.

Малко е детинско. Аз го научих като дете. В кръвта ми е от самото начало. И бих искал да ви разкажа как се случи. Може да прозвучи сякаш ви казвам как да преподавате, но това не е моето намерение въобще. Ще ви кажа какво означава да се занимаваш с наука, като ви разкажа как аз се запознах с нея.

Благодарение на баща ми беше. Още докато съм бил в корема на майка ми, твърдят – не съм бил пряк свидетел на разговора – баща ми казал: “ако е момче, ще бъде учен”. Как успя да ме направи учен? Никога не ми е казвал, че трябва да стана учен. Той самият не беше учен – беше бизнесмен, директор по продажбите във фирма за униформи. Но четеше научни публикации и обичаше науката.

Когато бях много малък – най-ранната история, която зная – когато още ядях на столче, прикачено за масата, баща ми си играеше с мен след вечеря.

Беше ми донесъл цял куп стари правоъгълни плочки за баня, които намерил някъде в Лонг Айлънд Сити. Слагахме ги да стоят изправени, една до друга, и на мен се падаше честа да бутна крайната плочка и да гледам как цялата върволица се строполясва. Дотук добре.

После, играта стана още по-добра. Плочките бяха с различни цветове. Трябваше да ги редя – една бяла, две сини, една бяла, две сини, и пак бяла и после две сини. Може да ми иска да сложа още една синя плочка, но не, трябваше да е бяла. Виждате вече обичайната хитрост – първо увличаш детето в играта, а после постепенно вкарваш материал с образователна стойност.

Е, майка ми, която е много по-чувствителна, забеляза хитростта в усилията на баща ми и му каза: “Мел, остави горкото дете да си слага синя плочка, щом иска”. Баща ми отвърна: “Не, искам да обърне внимание на закономерността. Това е единствената математика, с която мога да го занимавам на тази ранна възраст.” Ако тази лекция беше на тема какво е математиката, досега да ви бях дал отговора. Математиката е търсене на закономерности. Факт е, че опитът на баща ми имаше ефект. Когато тръгнах на детска градина, се потвърди от пряк експеримент. По онова време в детските градини имахме тъкане. Вече го няма – прекалено трудно е за децата. Преплитахме цветна хартия с вертикални лентички, за да се получат шарки. Учителката от детската градина беше толкова удивена, че изпрати специално писмо до родителите ми, за да им каже, че това дете е необикновено, защото явно можело да избира предварително каква шарка иска да направи и създавало невероятно сложни шарки. Тъй че играта с плочките ме научи на нещо.

Бих искал да ви изложа и друго доказателство, че математиката е само закономерности [английската дума “pattern” няма точно съответствие на български; тя означава всяка различима закономерност или мотив, десен, било в разположението на листата на дърво, във фигурата, очертана от стружки по магнит, в смяната на сезоните, в украсата на праисторическа стомна и т.н. – бел. пр.]. Когато бях в Корнел, ми бяха много интересни студентите там, които ми се струваха като рядка смесица от няколко свестни човека сред огромна маса тъпи хора, изучаващи домашна икономика и т.н. Сред тях имаше доста момичета. Имах навика да седя в кафенето на университета, където студентите се хранеха, и да се заслушвам в разговорите наоколо, да видя дали ще чуя една умна дума. Можете да си представите колко бях изненадан да открия нещо просто невероятно, както ми се струваше тогава.

Слушах разговора между две момичета и едното обясняваше на другото, че ако искаш да направиш права, значи, прескачаш няколко надясно за всеки ред нагоре – тоест, ако с всеки ред нагоре прескачаш същия брой, получаваш права линия – съществен принцип на аналитичната геометрия! И това продължи. Бях удивен. Не си бях дал сметка дотогава, че женският ум е способен на аналитична геометрия.

Тя продължи. “Представи си, че друга права идва от противоположната страна, и искаш да разбереш къде двете ще се пресекат. Представи си, че за едната права прескачаш две надясно за всеки ред нагоре, а за другата три надясно за всеки нов ред и двете започват с разстояние от двадесет помежду им”, и така нататък. Бях сащисан. Тя описа къде двете прави ще се пресекат! Оказа се, че момичето обясняваше на другото как се плетат чорапи с шарки на карета. Това за мен беше урок – женският ум е способен да борави с аналитичната геометрия. Тези хора, които от години настояват (въпреки всичките свидетелства за противното), че мъжкият и женският ум са еднакво способни на рационално мислене може би все пак имат право. Може би трудността идва от това, че не сме намерили начин да общуваме с женския ум. Ако се направи по подходящ начин, може нещо да се получи.

Сега бих искал да продължа с нещо от собствения си опит с математиката, когато бях малък. Друго нещо, което баща ми ми каза – и не мога да го обясня, защото беше по-скоро въпрос на усещане – бе, че съотношението между диаметъра и дължината на всяка окръжност е винаги едно и също, независимо колко голяма е окръжността. Това ми се струваше доста очевидно, но отношението притежаваше загадъчно качество. Беше чудно число, дълбоко – числото π. Имаше някаква мистерия в това число, която не разбирах съвсем като малък, но това беше прекрасно – защото ме караше да търся π навсякъде.

По-късно, когато учех как да преобразувам обикновени дроби в десетични, и как да изчисля 3 1/8, написах в тетрадката си 3.125 и мислейки си, че съм разпознал своя приятел, добавих че е равно на π, отношението на дължината към диаметъра на окръжност. Учителят ми го поправи на 3.1416.

Разказвам ви това, защото показва влиянието. Идеята, че има някаква загадка, че има някакво чудо в това число, беше важна за мен – а не точната стойност на числото. Много по-късно, когато правех експерименти в лабораторията си – имам предвид моята домашна лаборатория, ръчках нещо – не, извинявам се, не съм правил експерименти; просто ръчках, занимавах се с транзистори и други машинки, ръчках нещо. Постепенно, чрез разни книги и наръчници, започнах да откривам, че съществуват формули, които се прилагат към електричеството, свързвайки силата на тока със съпротивлението и т.н. Един ден, докато разглеждах една книга, открих формулата за периода на осцилиране на трептяща ел. верига, който е равен на 2π корен квадратен от LC, където L е индуктивността, а С капацитета на електрическата верига. Ха, ето че пак имаше π! Но къде беше кръгът? Смеете се, но аз съвсем сериозно се питах. π беше нещо свързано с окръжности, а ето, че се явяваше тук, в електрическа верига, където също трябваше да изразява някаква окръжност. Тези от вас, които се разсмяха – знаете ли откъде идва това π?

Обичах това нещо. Трябваше да го потърся. Трябваше да си поблъскам главата. И после осъзнах, разбира се, че бобините са намотани в окръжности. Около половин година по-късно, намерих друга книга, която даваше индуктивността на кръгли намотки и квадратни намотки, и имаше отново π в тези формули. Започнах отново да мисля и да търся, и разбрах, че π не идваше от кръглите бобини. Сега съм по-наясно с въпроса, но дълбоко в сърцето си все още търся тази окръжност, откъде идва това π.

Бих искал да кажа нещо – позволете ми да се отклоня – нещо относно думите и определенията. Защото е нужно да научим думите. Но да научим определенията на думи не е наука. Само защото не е наука, не означава, че не трябва да се преподава. Въпросът не е какво да се преподава, а какво е науката. Да превърнеш градуси Целзий в градуси Фаренхайт не е наука. Трябва да знаем как се прави, но то не е точно наука. По същия начин, ако въпросът беше какво е изкуството, не бихме могли да кажем, че изкуството е да знаеш, че молив 3B е по-мек от молив 2H. Разликата е ясна. Това не означава, че учителят по рисуване не трябва да го преподава или че някой художник може да рисува добре и без да го знае. Всъщност можеш веднага да си дадеш сметка за разликата, ако пробваш двата молива, но това е научен подход, за който учителите по рисуване може да не се сетят.

За да разговаряме помежду си, ние се нуждаем от думи и това е чудесно. Хубаво би било да си дадем сметка за разликата между инструментите на науката, каквито са думите, и самата наука; и би било хубаво да знаем кога преподаваме едното и кога другото. За да поясня какво имам предвид, ще използвам за пример един не особено сполучлив учебник. Не е честно да избера него, защото съм сигурен, че с малко търсене мога да намеря неща, които да критикувам и в други учебници. Има един учебник за първи клас, където първият урок започва по доста неудачен начин, защото тръгва от погрешна идея за науката. В този урок има картинка на кученце, на кученце играчка за навиване, и в следващата картинка се протяга ръка, която навива лостчето, и кученцето се движи. Под последната картинка пише следното: “какво го движи?” По-нататък има картинка на истинско куче и отново въпросът “какво го движи?” После картинка на мотор и въпросът “какво го движи?” И така нататък.

Първоначално си помислих, че идеята е да посочат с какво се занимава науката – физика, биология, химия. Но въобще не беше това. Отговорът на въпроса се намираше в книгата за учителя към този учебник. Отговорът, който трябваше да научим, е че “енергията го движи”.

Енергията е сложно понятие и е много, много трудно да бъде разбрано правилно. Имам предвид, че не е лесно да разбереш какво е енергията дотолкова добре, че да започнеш да употребяваш понятието правилно и да можеш да извлечеш нещо от него. Това е отвъд възможностите на първокласник. Със същия успех може да се каже “Бог движи кученцето” или “Духът го движи”, или “движимостта го движи”. Всъщност, може също така да се каже “енергията го спира”.

Погледнете го от тази страна. Това е просто определение за енергия. А трябва да бъде в обратния ред. Бихме могли да кажем, че ако нещо се движи, то има енергия, но не можем да кажем, че онова, което го движи е енергията. Разликата е много фина. Същото важи и за онова твърдение за инерцията.

Може би ще успея да изясня разликата по следния начин. Ако попитате едно дете кое кара играчката да се движи, помислете какво би отговорил един нормален човек. Отговорът е: ами движи се, защото ти нави пружинката. Пружинката се опитва да се развие и бута зъбчатите колела.

Колко хубав начин би било това да започнем урока! Разглоби играчката, виж как работи. Виж колко хитро са разположени зъбчатите колела, виж контрите. Научи нещо за играчката, как е направена, каква изобретателност има в зъбчатите колела и спирачите и другите неща. Това би било добре. Въпросът е окей, но отговорът е неудачен, защото се опитва да научи децата просто какво е определението за “енергия”. Но децата нищо не научават.

Представете си, че някой ученик каже “не мисля, че енергията го движи”. Как ще се развие разговорът оттук нататък?

Най-накрая успях да измисля начин как да проверяваме дали учениците са научили идеята за нещо или просто са зазубрили определението на дума. Ето какъв е тестът. Кажете на ученика: “без да използваш новата дума, която току-що научи, опитай се да изразиш наученото със свои думи. Без да използваш думата “енергия”, кажи ми какво знаеш за движението на кучето.” В случая, ученикът нищо не може да каже. Значи нищо не е научил, освен определение на една дума. Нищо не е научил за науката. Това може да е добре, може да не искаме да навлезем в науката веднага; и определенията трябва да се знаят. Но като за най-първи урок – не е ли това всъщност вредно и разрушително?

Мисля, че да дадеш на децата в първия урок някаква мистическа формула за отговаряне на въпроси е много лошо. В учебника има и други примери. Земното притегляне кара нещата да падат. Подметките на обувките се захабяват от триене. Кожата на подметките са захабява, защото се търка в тротоара и малките издатини и ръбчета на тротоара захващат парченца и ги късат. Просто да кажеш, че се захабяват от триене е ужасно – защото това не е наука.

Баща ми ми е разказвал за енергията и употребяваше термина, след като вече имах някаква представа. Зная какво би направил той в този случай, защото той общо взето направи нещо много подобно – въпреки че примерът не беше с играчка куче. За същия урок, той ми каза “движи се, защото слънцето свети”.

Аз му отговорих:

– Не. Какво общо има, че слънцето свети? Придвижи се, защото навих пружината.

– А защо, приятелю, ти можа да навиеш пружината?

– Защото ям.

– Какво ядеш, приятелю?

– Ям растения.

– А те как растат?

– Растат, защото слънцето свети.

Същото е и с истинското куче.

А бензинът? Това е събраната енергия на слънцето, която растенията улавят и се съхранява в земята. Всички примери завършват със слънцето. И така тази същата идея, която учебникът се опитва да предаде, е изразена по много вълнуващ начин.

Всички неща, които виждаме да се движат, се движат, защото слънцето свети. Това обяснява връзката между един вид енергия и друг. И детето може да отрече. Може да каже “не мисля, че е защото слънцето свети” и така да започне разговор. Там е разликата. В последствие можех да предизвикам баща ми с приливите и отливите и кое кара земята да се върти и така отново да си върна загадъчното усещане за чудо.

Това е само един пример за разликата между определение на термин (което също е нужно) и наука. Единственото ми възражение в този конкретен случай е, че става дума за първия урок. Със сигурност трябва да ти се обясни в един момент – какво е енергия – но не и в отговор на такъв простичък въпрос като “какво движи кученцето”. На детето трябва да се даде детски отговор. “Отвори играчката. Дай да видим какво има вътре.”

По време на разходките ни в гората, научавах много, например, за птиците. Вместо да ми казва как се казват, баща ми посочваше:

– Виж, забелязваш ли как птичката си кълве перата. Непрекъснато си кълве перата. Защо според теб го прави?

Моето предположение беше, че е защото перата са разрошени и се опитва да ги заглади. Той казваше:

– Добре. Как според теб се разрошват перата? Кога стават рошави?

– Когато птичката лети. Когато се разхожда по земята, не е проблем. Но когато лети, перата се разрошват.

Тогава той ми казваше:

– Значи би трябвало птичката да кълве перата повече след като е летяла, отколкото след като ги е загладила и се е разходила по земята. Добре, дай да видим дали е вярно.

И ние гледахме, наблюдавахме, и се оказа, доколкото можах да видя, че птичката си кълвеше перата също толкова упорито, независимо дали беше след като се е разхождала по земята или след като е летяла.

Тъй че предположението ми беше грешно и не можех да позная каква е истинската причина. Баща ми тогава ми каза каква е причината.

Птичките имат въшки. От перата се отделят пършинки, разкри ми баща ми, които стават за ядене и въшките ги ядат. После, на въшките, по ставите на крачетата се отделя восъчноподобно вещество и там живеят едни други гадинки, които се хранят с веществото. А тези гадинки разполагат с такъв хубав източник на храна и ядат толкова, че не могат да храносмилат добре и от задната им част се отделя течност, в която има много захар. И в тази захарна течност има други малки организми. И така нататък.

Фактите не са точни, но това е духът на разказаното. Първо, научих за паразитизма, едно същество живее върху друго, което пък – върху трето.

Второ, той ми обясни, че където и да е по света, ако има източник на нещо, което може да се яде и така да продължава живота, винаги някаква форма на живот намира начин да използва този източник. И всички хранителни остатъци биват изядени.

Това, което искам да подчертая, е, че резултатът от моето наблюдение, дори и без да съм стигнал до някакво крайно заключение, беше прекрасно късче злато – резултатът беше чуден. Беше нещо прекрасно и удивително.

Представете си, че някой ми беше казал да наблюдавам птиците, да направя списък на видяните неща, да ги запиша, да гледам пак; и представете си, че след като напиша списъка, този списък биваше прибран в папка с още 130 подобни на него. Тогава щях да науча, че резултатът от наблюдението е доста скучно нещо и че нищо особено не произтича от него.

Мисля, че това е много важно – или поне за мен беше много важно: ако ще учиш някого да наблюдава природата, трябва да му покажеш, че нещо прекрасно и удивително се ражда от наблюдението. Така аз научих какво изисква науката: науката е търпение. Ако гледаш, ако наблюдаваш внимателно, ако се съсредоточиш върху нещо, ще бъдеш възнаграден по най-чудесния начин – макар и не всеки път, разбира се. В последствие, вече като по-зрял човек, работех усърдно с часове, с години, върху някакъв проблем – понякога в продължение на много години, понякога за по-кратки периоди; много често доникъде не стигах; много неща са завършили в кошчето за боклук. Но от време на време разбирах по нов начин нещата, попадах на златното късче, възнаграждението от наблюдението, което се бях научил да очаквам като дете. Защото не се бях научил, че наблюдението не си струва.

Между другото в гората научавах и други неща. Ходехме на разходки и гледахме всякакви неща и говорехме за всякакви неща: за това как растат растенията; борбата на дърветата за светлина; как те се опитват да израснат колкото се може по-нависоко и да разрешат проблема с водата: как да я качат по стволовете си на 10-15 метра височина; как малките растения по земята търсят малки частички светлина, която се процежда през шумата; и т.н.

Един ден, след като вече бяхме разгледали всички тези неща, баща ми ме заведе отново в гората и каза:

– През цялото това време, докато с теб гледахме гората, ние виждахме само половината, точно половината, на всичко, което се случва тук.

– Какво искаш да кажеш? – отвърнах му аз.

– Наблюдавахме как всички тези неща растат, но на всеки растеж съответства точно същото количество разпад и гниене. Иначе материята щеше да бъде изразходвана веднъж завинаги: дърветата щяха да лежат мъртви по земята, защото са изразходвали всичко от въздуха и почвата и нищо не се е върнало в почвата и във въздуха. И нищо повече не би могло да расте, защото няма материал за растеж. За всеки растеж трябва точно толкова разпад.

След това, по време на разходките ни в гората, отваряхме стари гниещи дънери и виждах странни буболечки и растящи гъби. Баща ми не можеше да ми покаже бактерии, но можехме да видим как те правят нещата меки и т.н. Видях гората като процес на постоянно преобръщение на материята.

Имаше много такива неща, описания на нещата по странен начин. Баща ми много често започваше да говори така:

– Представи си, че един марсианец идва на земята и започва да оглежда света.

Това е много хубав начин да се гледа на света. Например, веднъж докато си играех с електрически влакчета, той ми каза, че има едно огромно колело, което водата върти, и то е свързано чрез тънки нишки от мед, които се простират, простират, простират във всички посоки; и накрая има множество мънички колела, които се въртят, когато голямото колело се върти. Връзката между колелцата и голямото колело е желязо и мед, нищо друго – никакви подвижни части. Въртиш едното колело тук, а всичките мънички колелца, пръснати навсякъде, се въртят с него – твоето влакче е едно от тези колелца.

Светът, който ми описваше баща ми, беше удивителен.

Какво е науката? Мисля, че може да се изрази така: на нашата планета е имало еволюция на живота, при която са се появили животни с интелект. Нямам предвид просто човека, а всякакви животни, които играят и които могат да се учат от опита си – като котките, например. Но на този етап всяко животно трябвало да се учи единствено от собствения си опит. Някои животни се развили дотам, че да се учат от опита по-бързо и дори можели да се учат от опита на другите, като ги наблюдавали, или пък едно животно можело да покаже на друго или да види какво другото прави. Така се появила възможността всички животни да могат да се научат на дадено нещо, но предаването нататък не било достатъчно ефикасно и те умирали, и може би онова животно, успяло да научи нещо, умирало преди да успее да го предаде на другите.

Въпросът е: възможно ли е нещо, научено по случайност, да се усвои по-бързо, отколкото да се забрави – било поради лоша памет или поради смъртта на научилия го или на изобретателя?

Така може би настъпило времето, когато за един биологичен вид бързината, с която се научавали нещата, се увеличила и то толкова се увеличила, че се появило съвсем ново явление: отделното животно вече могло да научи неща, да ги предаде на друго животно и после на друго, толкова бързо, че това знание вече не се губело. Станало възможно да се натрупва знание за целия биологичен вид.

Това се нарича time-binding [обвързване във времето]. Не зная кой пръв го е нарекъл така. Във всеки случай, в тази зала ние имаме представители на този биологичен вид, които седят тук и се опитват да свържат едно знание с друго, всеки опитвайки се да научи нещо от другия.

Този феномен на памет, принадлежаща на вида, на натрупано с времето знание, което се предава от поколение на поколение, е било нещо ново на този свят – но още от самото начало то страдало от една болест: било възможно да се предават погрешни идеи, било възможно да се предават идеи, които не са полезни за вида. Видът като цяло разполагал с идеи, но не всички били полезни.

Така настъпило времето, когато идеите, макар и трупани бавно, били натрупвания не само на практични и полезни неща, но и на всякакви видове предразсъдъци и странни суеверия.

После бил открит начин за предпазване от болестта. И този начин е: да се съмняваш дали това, което ти се предава от миналото е в действителност вярно; и да се опитваш отново, ab initio, от собствен опит да провериш какво е положението, вместо да се осланяш просто на опита на миналото така, както той ти е бил предаден. Това е науката: резултат от откритието, че си струва да провериш наново нещата – чрез пряк опит – вместо задължително да се доверяваш на опита от миналото. Така виждам аз науката. Това е най-доброто определение, което мога да дам.

Бих искал да ви напомня за тези неща, които много добре знаете, за да ви въодушевя малко. Нравствените уроци на религията се преподават, но те не се преподават просто веднъж – отново и отново те трябва да вдъхновяват, и мисля, че е също така необходимо да вдъхновяваме децата, отново и отново, и да помним какво значение има науката за децата, за възрастните, за всички – не е просто да станем по-добри граждани, да овладяваме по-добре природата и т.н.

Има друго. Науката има стойност като светоглед. Прелестта, чудото на света се откриват пред нас в резултатите на тези нови опити. Искам да кажа, чудото в това, за което ви напомних – че нещата се движат, защото слънцето свети, което е една много дълбока, много странна, удивителна идея. Е, не всичко се движи, защото слънцето свети. Земята се върти независимо от светлината на слънцето, същото е и с атомните реакции, които отскоро са нов източник на енергия на Земята. Вулканите вероятно също се захранват от източник, който не е слънчевата светлина.

Светът изглежда толкова различен, веднъж след като си се запознал с науката. Например, дърветата са предимно съставени от въздух. Когато горим дърва, те се превръщат обратно във въздух, а пламтящата топлина, която изпускат, е пламтящата топлина на слънцето, уловена преди това при превръщането на въздуха в дърво. Пепелта е малката остатъчна част, която не е дошла от въздуха, а от твърдата земя. Това са прекрасни, красиви неща, и съдържанието на науката е пълно с тях. Те са вдъхновяващи и могат да продължат да вдъхновяват.

Друго качество на науката е, че тя ни кара да осъзнаем стойността на рационалното мислене, както и колко важна е свободата на мисълта – това са положителните резултати от съмнението в правотата на уроците. Тук трябва да правим разлика – особено когато преподаваме – между науката и формите и процедурите, които понякога се използват в развитието на науката. Лесно е да кажеш: “ние пишем, експериментираме, наблюдаваме, правим това или онова.” Формата може да бъде имитирана. Но големи религии са се разпаднали, защото се следва формата, докато съдържанието на учението тъне в забрава. По същия начин е възможно да се следва просто формата, и ние можем да наричаме тази имитация наука, но тя е псевдо-наука. Затова и всички страдаме от тиранията на многото институции, които днес са под влиянието на псевдо-научни съветници.

Има много области, например, които се преподават, и в които хората правят наблюдения, съставят списъци, правят статистики и т.н., но тези области не се превръщат в установена наука, в установено знание. Те са просто форма на имитация на науката – като аеродрумите и диспечерските кули от дърво на онези полинезийци, които чакали голям самолет да кацне при тях. Те дори построили самолет от дърво със същата форма като самолетите по аеродрумите на чужденците наоколо, но странно защо, дървените им самолети не можели да летят. Резултатът от тези псевдонаучни имитации е, че те произвеждат експерти, каквито има немалко сред вас тук. Но вие, учителите, които обучавате децата на най-ранно ниво, може би трябва да се усъмнявате в експертите от време на време. Вземете това от науката – че трябва да се съмнявате в експертите. Всъщност, бих могъл да дам и друго определение на науката: науката е вяра в невежеството на експертите.

Когато някой каже “науката ни учи еди-какво-си”, този човек употребява думата неправилно. Науката на нищо не ни учи; опитът ни учи. Ако ви кажат “науката показва, че еди-какво-си”, можете да попитате “как го показва науката? Как учените са го открили това нещо? Как? Какво точно? Къде?”

Не “науката показва”, а “този експеримент, този ефект, показва”. И вие, не по-малко от всеки друг, имате право, когато чуете за експериментите – изслушвайки обаче всички доказателства – да прецените дали те водят до възпроизводими заключения.

В тази област, която е толкова сложна, че истинската наука не е успяла да намери своето място, трябва да се осланяме на старата мъдрост един вид, на прямотата. Бих искал, ако мога, да вдъхна на началния учител надежда и вяра в себе си, и в здравия разум и естествената интелигентност на децата. Експертите, които ви ръководят, може и да грешат.

Сигурно провалих системата и сега студентите, които ще идват в Калтек, за нищо няма да ги бива.

Мисля, че живеем в ненаучна епоха, в която цялата ударна сила на комуникациите и телевизията – думи, книги и пр. – са ненаучни. Това не означава, че са лоши, но са ненаучни. В резултат, страдаме от значителна интелектуална тирания, която се упражнява в името на науката.

На последно място, във връзка с обвързването във времето – човек не живее отвъд смъртта. Всяко поколение, което открива нещо благодарение на своя опит, трябва да го предаде нататък, но трябва да го предаде в едно с фина смесица от уважение и неуважение, за да може човечеството, вече наясно с болестта, на която може да се поддаде, да не налага с прекомерна строгост своите грешки на младото поколение, но да предаде събраната мъдрост – заедно с мъдростта, че може и да не е мъдрост.

Необходимо е да учим учениците и да приемат, и да отхвърлят миналото с нужния баланс, което изисква доста умения. Единствена науката сред всички предмети съдържа този урок – че да вярваме в непогрешимостта на големите учители от предишните поколения е опасно. Тъй че, продължавайте. Благодаря ви.


Публикувано в ПЕАТ НЕКОГАШ, списание за лит. и фил., бр. 11, юни 2015г.

Притча за вечната любов…

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:

– Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?

– Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.

Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.

– А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.

Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.

– Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.

Орлите излетели нависоко.

– Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно

Неутралност

Запомнете, духът е свободен, когато е неутрален. Когато създадете заряд, било положителен или отрицателен, духът се променя и се превръща в това, с което е в контакт. Това означава, че когато решите да се ангажирате с някакво желание, вие зареждате своята вътрешна духовна енергия. Желанието да привлечете нещо към себе си има притегателен (+) заряд, а желанието да избегнете нещо има отблъскващ (-) заряд. Ако изберете да освободите енергията на съзнанието си от това желание, се връщате в неутрална позиция. Неутралността е „правият и тесен“ път според Исус; Буда я нарича „средният път“.

Макъл Тамура, „Отговорът си ти“, с. 47-48

Според Тамура неутралността е толкова важна, че той й посвещава цяла глава в своята книга „Отговорът си ти“. За да я обясни обаче, се налага първо да обясни какво е егото, защото именно в отиването отвъд него е неутралността. Ето неговото описание за това какво е егото, основано на интересен трасперсонален опит, в който той преживява какви са етапите в образуването на егото през призмата на душата (за да даде думи и да осмисли това свое преживяване са му били нужни осем години!):

„В миналата глава разгледахме етапите на формирането на егото, а неутралността ще си възвърнем по обратния ред. Енергийно егото се образува като защитни слоеве около своята болка и изолираност, точно както слоевете на седефената мида, които тя секретира около причиняващия й болка пясък. Колкото по-голяма е болката, толкова повече са защитните слоеве и „по-голямо“ е егото. Както при красивата перла, болката на егото е в центъра и блясъкът е само външен….“ с. 156

Болката, която е в центъра на его-перлата, е  болката от отделянето на душата от Първоизточника. Според Тамура егото не е нищо друго освен защитните слоеве, даващи сигурност и чувство за идентичност на откъснатата малка частица съзнание от Бога, Който Не Е Проявен. Затова пътят на вече индивидуализираната частица съзнание обратно към Бога, Който Е Проявен, преминава отново през различните етапи на формиране на егото, но в обратен ред. В мистичното преживяване на Майкъл Тамура това означава да се тръгне от последното нещо, което формира егото ни – способността ни да проектираме своите ценности в света, така че да създадем илюзията за своята реалност и стойност.

„Когато живеем като своето его, ние проектираме очаквания, осъждания и вина върху другите. Ние се конкурираме и насилваме. Така че първата стъпка в развитието на нашата неутралност е да обърнем този импулс на проектиране. Трябва да преместим фокуса на нашето внимание от другите като „причина“ обратно към нашата вътрешна същност и цел.“ с. 157

Хората, които се интересуват от психология и духовност, знаят колко изключително важно за процеса на себепознание е да оттеглим проекциите си от външния свят. И в това отношение няма никакво разминаване между научна психотерапия и духовност. И двата подхода по еднакъв начин виждат в проекциите ни филтъра, през който пречупваме своето възприятие за света. Именно проекциите са тези, които карат едни хора да виждат бутилката наполовина празна, а други – наполовина пълна, да виждат другите хора като предимно зли или като предимно добри и т.н. Проекциите са начинът, по който ние интерпретираме света и създаваме своя разказ за него и именно това е основанието на дон Мигел Руис да настоява толкова силно да не приемаме нещата лично. Това обаче става възможно едва когато осъзнаем, че това, което виждат очите ни, са само картините на нашия вътрешен прожекционен апарат. Един добър начин да се направи подобно обръщане на погледа ни отвън-навътре е като просто си зададем въпроса: „Какво означава ЗА МЕН това (нещото от външния свят, което е повод за силни чувства, реакции или желания)?“ Този въпрос е простият механизъм за оттегляне на проекциите и обръщане на погледа ни навътре към себе си.

Втората стъпка в обелването на слоевете на его-перлата е да се откажем от нагласата за съревнование и свързаните с това усилия:

„Колкото повече усилия полагате, толкова повече сте хванати в мрежата от илюзии на егото. В духа няма никакви усилия. Но външната повърхност на всеки слой на его-перлата е втвърден с усилия и съревнование… За да влезете в крачка с духа и своята духовна цел, трябва да се измъкнете от усилията. А това означава прекратяване на съревнованието… Състезаването в живота обезсилва духа. То ви разделя от вас самите. Независимо дали ще решите, че сте по-добри от другите, или че те са по-добри от вас, това идва от едно и също място: не можете да бъдете тези, които сте, където сте, каквито сте или както сте… В съревнованието можете да ставате все по-добри и по-добри в нещо, но не израствате духовно. Само когато можете да бъдете верни на себе си, можете да израснете и да осъществите своята съдба. “ с. 159-160

Вероятно вече става ясно защо Майкъл Тамура представя егото като защитния слой на нашата най-вътрешна същност, която е лишена от съзнанието си за божествения си произход – тя има нужда от нещо, за което да се захване, за да определи себе си и да създаде своята стойност. Така тя се хваща за външния свят като „другото“, спрямо което да определи себе си. Това е нещото, което всички просветлени твърдят – че егото е илюзия – илюзията за нашата отделеност от Това, което е Едно. Когато осъзнаем своята свързаност с всичко във Вселената, ние се връщаме обратно към Бога.

Третата стъпка на освобождаване от слоевете на его-перлата и приближаване към състоянието на вътрешна неутралност е да се освободим от очакванията и осъжданията:

„Под слоевете на усилието и съревнованието ще откриете слоевете на очакването и осъждането. Създаваме си очаквания, за да избегнем укора на болката от осъждането. И се опитваме да избягаме от болката на неоправданите очаквания и липсата на стойност като се затворим в осъждане. Осъждането е това, което сочите като причина за болката си; очакването е онова, което се надявате, че ще я премахне. Осъжданията ви държат в миналото, очакванията ви изпращат в бъдещето.“ с. 162

Според Тамура ние извървяваме тази стъпка като просто потърсим източника на своята стойност в това, което правим в настоящето. Дори това да са различни форми на бездействие или страдание, те също имат своята ценност, ако ги разгледаме в контекста на процесите, на които служат. Когато открием своята стойност не в това, което можем да направим в бъдеще, а в това, което сме сега, ние правим още една крачка по пътя към нашата неутралност и достигаме до последната – четвърта стъпка в обелването на его-слоевете. Това е последният слой, където е болката, около която перлата на егото първоначално е започнала да се образува и затова там са и най-бурните емоционални реакции:

„Премахвайки слоевете на усилието и съревнованието, очакването и осъждането, ние започваме да откриваме скритата бурна емоционалност на его-личността. …“ с. 168

Според Тамура, когато достигнем до този най-вътрешен слой на его-идентификациите това, което най-много помага да се освободим от бурните емоции и да се свържем със състоянието на неутралност, е нагласата „Каквото се случва, се случва.“ Това е нагласа, която ни помага да излезем от люшкането между крайните емоционални реакции, които в същността си са реакции или на приемане или на отблъскване, и да преминем отвъд тях.

„Неутралността от друга страна, никога не е за или против нещо. Тя е отделена осъзнатост. А осъзнатостта по своята природа не пренебрегва. Когато егото пита: „На чия страна си?“, духът винаги отговаря: „Няма страни, а само единство на съществуванието.

Така че, да изберете духа и да изпълните духовната си цел, трябва да изберете целостта, която включва движението на полярностите, които не са прикрепени към една или друга страна. Когато наистина стигнете до това ниво на егото, ще откриете, че цялата Вселена е всички енергии с положителни, отрицателни и неутрални заряди, които взаимодействат едни с други и в чийто център сте вие, преживявайки всичко, без да се включвате в никоя от тях.“ Майкъл Тамура, с. 170

Неутралността е пространството, което обитават просветлените хора. Затова пътят към неутралността и освобождаването от доминиращата роля на егото е Пътят към просветлението:

  • В началото на този път стои оттеглянето на проекциите от външния свят,
  • след това идва освобождаването от съревнованието, сравнението и усилията,
  • следва пускането на осъжданията и очакванията, които ни пречат да бъдем в пространството на „тук и сега“,
  • и накрая е намирането на този най-вътрешен и безпристрастен център, от който можем да наблюдаваме емоционалните си реакции, които възникват, но без да се идентифицираме с тях, водени от нагласата „Каквото се случва се случва“.

За мен е ценно да гледам на процесите по освобождаване от идентификациите и защитните механизми на егото по начина, по който ни го представя Майкъл Тамура, защото съм установила, че често пъти трудностите по пътя на нашето духовно развитие идват от това, че не разбираме, че то се случва като последователност от различни, следващи един след друг етапи. Нещо от рода, че първо се научаваш да говориш и след това отиваш на училище. Разбира се, това е правило, което има изключения, но в моя опит духовното ни развитие се случва по-често като серия от следващи една след друга стъпки – ако искаме да постигнем дадено нещо, но преди това не сме преминали през предходното, не се получава. И в самото начало е освобождаването от проекциите. Докато не започнем да обръщаме погледа към себе си и вместо това да се занимаваме с външния свят и другите хора, все още не сме стъпили на пътя на духовността. Защото духовността не е нищо друго освен път към себе си – към нашата най-вътрешна и съкровена същност – там където е душата ни.

Камелия Хаджийска

Източник:http://espirited.com

Байрън Кейти за „трите вида работа“

„Аз мога да намеря само три вида работа във вселената: моята, твоята и на Господ. (За мен думата Господ означава „реалност“. Реалността е Бог, защото управлява. Всичко, което е извън моя контрол, извън твоя контрол и извън контрола на всеки друг, аз наричам Божия Работа). Много от нашия стрес идва от психичната нагласа да не си живееш твоята собствена работа. Когато аз мисля „Ти трябва да си намериш работа, аз искам ти да си щастлив, ти трябва да идваш навреме, ти трябва де се погрижиш по-добре за самия себе си“, в този момент аз съм в твоята работа. Когато се тревожа за земетресения, наводнения, война, или кога ще умра, аз съм в работите на Господ. Ако аз мисловно съм в твоята работа или в Божиите работи, ефектът е изолация. Забелязах това рано през 1986. Когато мисловно отидох в работите на майка ми, например, с мисъл като „Моята майка трябва да ме разбира“, аз незабавно почувствах самота. И разбрах, че в моя живот всеки път, когато съм се почувствала самотна или наранена, аз съм била в работите на друг човек.

Ако ти си живееш твоя живот и аз мисловно живея твоя живот, тогава кой живее моят живот? Ние и двамата сме там. Да бъда мисловно в твоята работа ме отдалечава от това да присъствам в моя собствен живот. Аз съм отделен от мен самия, чудейки се защо моя живот не върви. Да си мисля, че знам какво е най-добро за другите хора означава да съм извън моята собствена работа. Дори в името на любовта, това си е чиста арогантност, и резултатът е напрежение, тревожност и страх. Знам ли кое е най-добро за мен? Това си е моя лична работа. Нека да поработя първо с това, преди да се опитвам да решавам проблемите ти вместо теб.

Ако разбереш трите вида работа достатъчно добре, за да си гледаш своята собствена работа, това може да освободи живота ти по начин, който дори не можеш да си представиш. Следващият път, когато се чувстваш стресиран или дискомфортно, попитай себе си в чий бизнес си мисловно и може да избухнеш в смях! Този въпрос ще те върне обратно при теб самия. И тогава може да разбереш, че ти никога ни си бил присъстващ, че мисловно си живял в работата на другите хора през целия си живот. Само разбирането, че ти си в работата на друг човек може да те върне обратно при твоето прекрасно аз.

И ако практикуваш това известно време, може да разбереш, че въобще нямаш работа или че животът си тече перфектно по неговия си начин.“

Байрън Кейти, „Да обичаш това, което е“

Байрън Кейти е автор на метод за духовна трансформация,  наречен от нея „Работата“ и основан на нейни дълбоки лични трансформиращи преживявания, които тя нарича пробуждане за реалността и които й се случват след 10 годишен период на тежка депресия. Това, което прочетох за нея и нейния метод, много ми хареса, защото въплъщава основните принципи на когнитивната психотерапия в много достъпен и лесен за самостоятелна употреба начин.

В основата си нейният метод представлява серия от въпроси, които подлагат на преосмисляне и  преоценка мисли и вярвания, които обикновено не подлагаме на съмнение, но именно те са истинската причина да изпитваме безсилие, гняв, чувство за малоценност и други негативни преживявания в живота ни. Резултатът от този изследователски процес на своето мислене е свободен ум, който не спори вече с тази реалност, а я обича такава, каквато е.

В следващата публикация ще представя този метод от четири прости стъпки-въпроси, но сега споделям нейната прекрасна формула за трите вида работа във вселената: моята, твоята и на Господ. Тази формула е директният път за изграждане на здравословни граници на отговорност в живота ни. Когато изградим реална представа за нещата, които са в наш контрол, чувството за безсилие се изпарява като с магическа пръчка!

По-долу е и оригиналният текст на английски.

Камелия

Staying in Your Own Business

Byron Katie

I can find only three kinds of business in the universe: mine, yours, and God’s. (For me, the word God means “reality.” Reality is God, because it rules. Anything that‟s out of my control, your control, and everyone else‟s control, I call that God‟s business.)

Much of our stress comes from mentally living out of our own business. When I think, “You need to get a job, I want you to be happy, you should be on time, you need to take better care of yourself,” I am in your business. When I‟m worried about earthquakes, floods, war, or when I will die, I am in God‟s business. If I am mentally in your business or in God‟s business, the effect is separation. I noticed this early in 1986. When I mentally went into my mother‟s business, for example, with a thought like “My mother should understand me,” I immediately experienced a feeling of loneliness. And I realized that every time in my life that I had felt hurt or lonely, I had been in someone else‟s business.

If you are living your life and I am mentally living your life, who is here living mine? We‟re both over there. Being mentally in your business keeps me from being present in my own. I am separate from myself, wondering why my life doesn‟t work.

To think that I know what‟s best for anyone else is to be out of my business. Even in the name of love, it is pure arrogance, and the result is tension, anxiety, and fear. Do I know what‟s right for me? That is my only business. Let me work with that before I try to solve your problems for you.
If you understand the three kinds of business enough to stay in your own business, it could free your life in a way that you can‟t even imagine. The next time you‟re feeling stress or discomfort, ask yourself whose business you‟re in mentally, and you may burst out laughing! That question can bring you back to yourself. And you may come to see that you‟ve never really been present, that you‟ve been mentally living in other people‟s business all your life. Just to notice that you‟re in someone else‟s business can bring you back to your own wonderful self.

And if you practice it for a while, you may come to see that you don‟t have any business either and that your life runs perfectly well on its own.

Източник: http://espirited.com/

Портрет на психически здравите организации

Не само индивидите имат психично здраве, организациите също го имат.

И, подобно на психичното здраве при индивидите, то не е въпрос на това дали го има или няма, а в каква степен го има. Защото, както ни казва Робърт Скинър в книгата си „Животът и как да успеем“, понятието за психичното здраве е величина, която е различна за различните индивиди (и организации) намиращи се на различно място в скалата на психичното здраве. Авторът на тази много интересна книга споделя резултатите от изследванията в науката, според които така наречените нормални хора са всъщност хората със средностатичстически нива на психично здраве. И, че хората с наистина високи нива на психично здраве – т.е. намиращите се в най-горната част от скалата, са само 5% от населението (в развитите капиталистически страни, където изследването е било проведено). Описанието на психологическите характеристики на хората с различни нива на психично здраве само по себе си е изключително интересно. Но тук ще споделя с вас само нещата, свързани със здравето на организацията. Те също не са по-малко интересни!

Ето резюме от цитираната книга за това как изглежда психологическия профил на здравите организации:

В здравословните компании съществува нагласа за приобщаване – основана на добронамереност и доверие…

В най-здравословните компании табуто не е върху правенето на грешки, а върху прикриването им! Защото, ако бъдат прикривани грешките няма как да ги поправят. Но ръководителите трябва да полагат много усилия, за да бъда разбрано това тяхно послание. Трудно е човек да има такова самочувствие, че да си признава грешките. Всичко научено ни кара да ги крием…

Здравословните компании проявяват интерес към всички аспекти от личността на отделния човек.  В тях се цени изключително високо индивидуалността  и съществува желание да се наемат хора с нетрадиционни качества дори за ръководни постове, тъй като точно те са носителите на творческия потенциал. Нещо повече, понякога съзнателно се наемат хора с репутацията на „черни овце”, защото организацията е готова да плати цената на дребните неудобства от този факт, ако има в редиците си хора, които са двигатели на промените и са смели достатъчно за да критикуват организацията…

Подобно на здравите семейства, в които има категорична родителска власт в съчетание с пълно допитване до децата, така и в изключително здравословните компании има съчетание на огромен авторитет на ръководството с множество практики на допитване и обсъждане на проблемите със служителите. Тъй като преди всяко решение служителите са били сериозно питани и тяхното мнение е било потърсено, дори взетото накрая решение да не съвпада с тяхното, те го приемат с по-голяма охота, отколкото ако не са били допитвани предварително. В Япония допитването до служителите достига дори драстични размери и на западните специалисти изглежда дори твърде разточително, но практиката показва, че ако се отделят достатъчно време и внимание на етапа на обсъждане и се чуят всички гледни точки и се вземат под внимание, то на етапа на действие те са много по-бързи, ефективни и без грешки. Тъй като изразяването на несъгласие е изключително важно те създават такава среда така, че да няма страх от изразяване на конструктивна критика – например, когато се взема решение на съвещание, гласуването започва от най-ниско стоящите по ранг за да не се налага в последствие те да се съобразяват с мнението изразено от ръководството.

Начинът на вземане на решение намира отражение и начинът, по който се осъществява контрол. А той в изключително здравословните компании е сведен до минимум, ръководството упражнява контрол само върху най-важните лостове (обикновено свързани с финансите), и дава много голяма свобода за действие надолу по стълбицата. Намесва се в тяхната дейност само когато възникне проблем и това дава спокойствие на хората надолу по стълбицата да знаят, че са на сигурно място и че ръководството поема отговорността за посоката. Принципът на упражняване на контрол е следния – не упражнявай повече контрол отколкото е необходимо за всеки един отделен момент.

В психично здравите организации властта се приема охотно, защото тя се използва правилно. Ако има злоупотреба, има възражения и по необходимост това се коригира. Основното при прилагането на властта е баланса и гъвкавостта при прилагането на твърд и мек подход, на издаване на заповеди и на изслушване и приемане (между теория Х и теория У).

Подобно на психически здравословните семейства тук пълноценното и открито общуване е изключително важно. Компаниите се управляват така че да осигуряват контакти между хората. Равнищата на йерархия се свеждат до минимум. Подкрепя се общуването отдолу-нагоре, както и има много интензивно общуване отгоре надолу но не само до спускане на задачи и директиви а даване на информация от всякакъв род по отношение на компанията, процесите в нея, замислените промени и прочие…

В най-ефективните организации е много весело. Тъй като има голяма ниво на свобода и доверие, тъй като има щъкащи насам натам черни овце с щури идеи, тъй като хората се чувстват уверени и подкрепени, това води естествено до атмосфера на радост и забавление. А именно способността да се превключва към детинско игриво поведение е една от двете основни особености на творческите личности. Другата е, че са готови да размишляват върху проблемите по-дълго докато вземат решение. За да си позволят това по-дълго време означава, че имат по-голяма вътрешна увереност и способност да понесат фрустрациите от неяснотата и отлагането във времето.

Подобно на изключително психически здравите семейства и индивиди, и изключително психически здравите компании виждат реалността такава каквато е, без да изкривяват фактите за нея. Това се постига, защото организацията има изключително отворено отношение към цялата информация, която може да получи по три въпроса – за себе си, за външния свят и за отношението между тези двете.

Същото важи и по отношение на промяната – в здравословните компании на промяната се гледа като на норма, за разлика от нездравословните компании, в които на промяната се гледа като на неприятно ежегодно упражнение. Цялото им мислене има готовност да приема новаторството както по отношение на организацията, така и по отношение на произвежданите продукти, като постоянно се държат под око променящите се изисквания на външния свят.“

Благодаря за статията на г-жа Камелия Хаджийска

Управление на времето от духовна перспектива

Имаше един период в професионалната ми кариера, когато много често водех фирмени обучения по темата за управление на стреса. По-късно тази тема беше дообогатена и стана  „управление на времето и стреса“. Това стана за мен повод да опозная малко по-добре въпросите, свързани с управление на времето, които бяха доста актуални за организациите, тъй като именно недостигът на време беше един от основните източници на стрес. Така се запознах с теорията за четирите квадранта за управление на времето и прословутия квадрант 2, където успяват да се озоват хората, които истински добре управляват времето си. Въпреки че вероятно познавате тази доста известна теория, сега ще я представя съвсем накратко – като ще добавя и моята интерпретация след това.

Накратко, ние управляваме времето си като вземаме решения за това кое да направим и кое да не направим, кое да направим сега и кое – по-късно. И колкото по-амбициозен, отговорен и сериозен е човек, толкова повече неща има да направи, вземайки подобни решения. В известна част от случаите тези амбициозни, отговорни и сериозни хора стават шефове (но не задължително) и стават стресирани от недостига на времето мениджъри – същите, за които се правят обучения за управление на времето. На тези обучения им се казва, че управлението на времето ( както и те самите вече знаят!) е въпрос на вземане на решения за това кое е приоритет и кое не е и обикновено факторите, които стоят в приоритизирането на задачите са два – важност и спешност. Така в съчетанието на тези два фактора се получават четири квадранта – по-долу на картинката.

Спешно и важно

Не толкова спешно, но важно

Квадрант 1 – дейности:

  • Кризи
  • Неотложни проблеми
  • Важни проекти с краен срок за изпълнение
Квадрант 2 – дейности:

  • Превантивни мерки
  • Изграждане на взаимоотношения
  • Откриване на нови възможности

Спешно, но не толкова важно

Не толкова спешно и не толкова важно

Квадрант 3 – дейности:

  • Прекъсвания, някои телефонни разговори
  • Някои писма
  • Някои отчети и доклади
  • Належащи въпроси
  • Обичайни дейности
Квадрант 4 – дейности:

  • Делнична работа
  • Част от пощата
  • Някои телефонни разговори
  • Отношения с хора, които ни губят времето
  • Приятни дейности

Основното послание на тази теория за управление на времето (т.нар. четвъртото поколение) е, че хората, които добре умеят да управляват времето си, са хората, които успяват да стоят най-дълго време в квадрант 2, където са важните, но неспешни неща. Примери за такива важни, но неспешни неща са това

  • да спортуват (не е спешно, но ако се прави редовно, ще предотврати разболяване, което веднага отива в спешните и важни неща и което впоследствие ще отнеме много повече енергия и ресурси, отколкото „профилактиката“ на дейностите в квадрант 2);
  • да общуват с колегите си (т.е. да делегират пълномощия, да обучават сътрудниците си, да получават обратна връзка от тях, да създават доверие – все дейности, които им помагат да вършат собствената си работа с по-ефективно, поради споделените и координирани усилия);
  • да мислят стратегически и дългосрочно (а не да се занимават с текущите задачи, действайки на принципа стимул-реакция и пропускайки възможността да оптимизират процесите),
  • да се обучават и самоусъвършенстват (не само, защото нововъведенията са конкурентно предимство, но и защото това ги кара да се чувстват по-живи, по-удовлетворени и по-пълноценни).

Трябва да се има пред вид, че макар на пръв поглед да изглежда, че говорим за работа, т.е. за управление на времето на работното място, всъщност квадрант 2 обхваща всичко, което се отнася до живота на човека – не само професионално, но и лично. Стивън Кови, който е консултирал голям брой главни изпълнителни директори на големи корпорации в известната си книга „Седемте навика на високоефективните хора“ споделя, че въпреки огромния успех, който те имат, издигайки се на върха на стълбата на професионалната си кариера, те се оказват с празен и вътрешно опустошен живот, защото цената на този успех обикновено са провалени бракове, отчуждени отношения със семейството, лошо здраве и никакъв личен живот. Това, казва той, не прилича на голям успех. И добавя, че когато човек се катери по стълбата на успеха, дори и да се катери много бързо, ако тази стълба не е поставена на правилната стена, човек ще се изкачи на нейния връх, само за да види, че  трябва да слезе и да започне отначало. Затова Стивън Кови предупреждава хората, които се интересуват от управлението на своето време, че преди да започнат да се катерят по „стълбата“, да видят на коя стенат тя е подпряна, т.е. да видят кои са истински важните неща в живота им. След което услужливо предлага, че ако наистина искаме да разберем кои са те, достатъчно да си представим края на живота си (това е навик две на високоефективните хора, според който „в началото имайте пред вид края“).

Интересната ирония в дадения случай е, че на английски език крайният срок се нарича dead line и така управлението на времето по някакъв начин се оказва много тясно свързано със смъртта. Когато говорим за dead line в управление на времето ние имаме пред вид точно това – при това съвсем съвсем буквално – нашата собствена смърт и какво тя ни казва за това кои са истински важните неща за живота ни. Когато знаем отговора на този въпрос ще можем по-лесно да вземаме всякакви решения – от това кога да почиваме, до това коя задача да направим и коя да не направим.

Защото това е другото важно нещо по отношение на управление на времето – че доброто управление на времето се основава на умението да казваме „не“. Хората, които имат трудности да казват „не“, със сигурност имат проблеми с управление на времето. Рано или късно, ако са късметлии, те разбират, че ако са казвали постоянно „да“ на очакванията на другите хора, те в същото време са казвали често пъти „не“ на самите себе си и на своите най-важни вътрешни нужди – същите тези, които се оказват най-важни, когато си зададат въпроса за това кое предава смисъл на живота им пред лицето на смъртта.

Толкова по тази част от теорията за управление на времето – за да остане да споделя и моя опит в това отношение. А той е провокиран от нещо, което наскоро прочетох в една книга – „Отговорът си ти“ на Майкъл Тамура. То ме порази не само с простота на посланието, но и това, че разглежда тази толкова светска тема – „управление на времето“,  през призмата на духовността. А духът намира своето място тук по същата тази причина, която обвързва управлението на времето със смъртта – какъв е смисълът на нашия живот и кои са нещата, които го правят пълноценен. За хората, които вярват, че освен тяло ние имаме и душа, която не умира със смъртта, вероятно пълноценно изживения живот е този, в който времето е посветено на нещата, които не умират – т.е. духовните ценности и качества, които остават с нас, когато всичко друго вече го няма.

„Когато усещате, че нямате достатъчно време, това което ви липсва, не е време, а пространство. Загубили сте своето пространство, за да бъдете тези които сте, какво сте и каквото сте тук и сега. Когато сте притиснати и не ви остава време, е време да направите място за духа.“

с. 44

Става ясно, че квадрант 2 за важните и неуспешни неща се отнася всъщност до това как бихме използвали живота си, за да бъдем себе си – но като духовни същества. За мен това е едно интересно обръщане на гледната точка, защото съчетава две привидно несъвместими неща – ограниченията на времето, което ни причинява стрес, и безграничността на душата ни, която ни свързва с вечността. Вечното – душата ни, когато е въплътено в тяло (и следователно разположено във времето и пространството) започва да изпитва стрес … и да ходи на семинари за управление на времето. Може би правилното име на тези обучения би трябвало да бъде управление на живота, защото в същността си времето не е нищо друго освен дължината, с която мерим живота си. Въпросът е как да вземем решения за управление на времето, изхождайки от духовната си същност. Ето един пример от същата тази книга:

„Мартин Лутер, водачът на Реформацията, е разбирал това много добре. Той казвал, че се моли по един час всяка сутрин, но в дни, когато е знаел, че ще бъде „заринат от работа“ прекарвал един допълнителен час сутринта „на колене“. За логичния ум това няма много смисъл. В ден, когато е имал нужда от повече време, за да се справи с допълнителната работа, той е прекарвал два пъти повече в молитва. Повечето хора са склонни да правят точно обратното. За тях времето, което прекарват в духовни размишления, намалява пропорционално на изискванията на външния свят.“ с.45

Сещам се за астрологията и за планетата Сатурн. В астрологията тя се възприема като символ на материята и ограниченията в нея (времето и формата) затова едно от тълкуванията на нейното архетипно съдържание е, че тя символизира Сатаната (дявола). Склонна съм да вярвам, че е така, защото когато съм притеснена,че времето не ми стига, когато съм във въртележката на твърде много неща за вършене и последващото от това чувство на напрежение и страх, че няма да се справя, наистина чувствам, че все едно губя душата си, защото губя връзката с вътрешния си център на спокойствие и сила. Затова за мен е лесно да видя в стреса, породен от недостига на време, „пръста на дявола“. Ние сякаш наистина губим връзка с душите си в момента, в който загубим перспективата за Голямата картина, която придава смисъл на живота ни пред лицето на смъртта, и започнем да се тревожим за маловажните неща. Смъртта е най-добрият консултант за управление на времето, защото само тя може да ни помогне да видим кои са истинските ни приоритети. И, ако вярваме в душата на човека, да погледнем на тях през призмата на вечността – там, където няма нищо спешно.

Стивън Кови е знаел това…

Автор: Камелия Хаджийска – психолог и психотерапевт

 

В ПОСОКА НА ЮНОШЕСТВОТО: ЖАК-АЛЕН МИЛЕР

Юношеството, една конструкция

Дефиницията на юношеството е противоречива. Колкото и перспективи към него да вземем, не съвпадат. Имаме хронологично юношество, биологично юношество, психологично юношество, в което можем да разграничим поведенческо юношество и когнитивно юношество, социологично юношество, имаме включително естетическо или артистично юношество – нашите колеги от Рен току що публикуваха един труд върху сексуалното не-отношение в юношеството изхождайки от театъра и киното[2].

Всички тези дефиниции всъщност не се смесват. Това, което можем да кажем по един общ начин, е че юношеството е една конструкция. Да кажем днес за едно понятие, че е конструкция, съдържа в себе си убеждението, тъй като в духа на епохата е, че всичко е конструкция, че всичко е означаващо приспособление. Тази епоха, нашата, е много несигурна по отношение на реалното. Стигнах до там да кажа, че е една епоха, която обикновено отрича реалното, само признава знаците (на реалното, б.п.), които като такива са подобия. Оригиналността на Лакан беше в това да свърже двойката „подобие“ и „реално“. Днес когато говорим за реално в повечето случаи е последствие от дискурса на Лакан с акцента, който е поставил върху реалното. Тъй като юношеството е конструкция, няма нищо по лесно от това да го деконструираме. Това е, което в комуникативен порядък прави американския психолог Robert Epstein, който от своя страна е и журналист, бил е главен редактор на Psychology today. Без да познавам директно неговото произведение, публикувано 2007, от това, което прочетох в интернет, показва, че е някой, който очевидно обича да плува срещу течението. Неговата теза, в никакъв случай невежа, е че създаваме днешното преживяване на юношеството – на английски тийнейджърство (13 до 19г.) – така, че да бъдат или да действат като възрастни. Отбелязва, че в историята на човечеството, в по-голямата й част, юношите са били считани за възрастни. Живеели с възрастните и можели да ги взимат за „модел“ – това е едно категориално понятие в психологията. Докато сега правим така, че те да живеят помежду си, изолирани от възрастните, в една култура, която е собствено тяхна, където се взимат един друг за модел. Това са култури свързани с моди, с „бум-ове“ и т.н.

Всъщност не е сигурно, че юношеството е съществувало преди 20ти век. Такова е и заглавието на неговата книга: „Случаят, срещу юношеството. Преоткриване на възрастния във всеки тийнейджър“ – „The case against adolescence. Rediscovering adult in every teen“. Това е един симпатичен лозунг.

Какво представлява юношеството в психоанализата?

В интерес на истината, струва ми се, че в психоанализата се занимаваме основно с три неща.

 Изхода от детството

Първо се занимаваме с изхода от детството, моментът на пубертета, момент биологически и психологически доказан. Това е, което Фройд засяга в последното от „Три студии върху теориите за сексуалността“ в студията озаглавена „Метаморфозите на пубертета“.

Различието на половете

На второ място ни интересува сексуалното разграничаване, както ни се разкрива в пубертетния и пост-пубертетен период. За Фройд различието на половете, така както се конфигурира след пубертета е подтиснато докато трае детството, това е един любопитен начин да се каже това. Написва една фраза, която му е струвала известно осъждане от феминистките движения, а именно „сексуалността на момичетата има един изцяло мъжки характер“. Въпреки това, Фройд междувременно отбелязва – за него това е една предварителна бележка, след това стига до същественото – но без съмнение го отбелязва, че има „разпознаваеми предразположения още от детството“ на женската позиция и на мъжката позиция. Изтъква в това отношение, че задръжките на сексуалността и склонността към потискането й са по-значими при момичето. Момичето се явява по-срамежлива от момчето.

Намесването на възрастния в детето

На трето място ни интересува, това което бих нарекъл, въпреки че не ми харесва израза, „развитието на личността“, начините на свързване на идеалното Аз с идеалът на Аза, така да се каже всичко, което Фройд е изложил във Въведение в нарцисизма[3]. Пубертетът е момент когато нарцисизма се реконфигурира.

В тази част имаме и юношата Андре Жид. В текста на Лакан върху Жид, за който изнесох един курс, който беше публикуван, върху който Филип Елбоа написа книга[6], Жид не е описан в дните на своето юношество, включително едно удължено юношество, тъй като се смята, че неговата личност не е била завършена до 25 годишна възраст, което очевидно е доста късно. Например Лакан ни описва тийнейджъра Жид, който се отдава на това да защитава своята братовчедка Мадлен на 15, две години по-голяма от него. Той пише „В неговата ситуация на момче на 13 години, в плен на „най-горещите мъки на детството“, (…) тази отдаденост да я защитава е знак за намесването на възрастния в детето.“ Това съвпада с програмата на господин Епстайн, ако мога да се изразя така. Тук се долавя и много ми  харесва този израз „намесата на възрастния“ в детето. Бихме могли да опитаме да прецизираме моментите на тази намеса. Има нещо като една предварителност на позицията на възрастния в детето.

От друга страна, също с една ситуация на намеса се свързва момента когато личността се предполага, че е завършена. За Лакан личността на Жид е завършена когато се свързва с посланието на Гьоте. Той говори за „намесата на посланието на Гьоте“. Следователно тук има една логическа форма, която може да бъде проучвана сама по себе си: формата на намесата.

За новото в юношеството

Ето ги нашите основи. Това не пречи да има нещо ново и някои от нашите колеги да са го изследвали – литературната справка за техните приноси ми беше предоставена от тезата на една колега от Фройдистко поле Аржентина Дамасиа Амадео, която се занимава със съвременния юноша в психоанализата[7].

Една прокрастинация

Удължаването на юношеството, за което говори Epstein е било отбелязано от Зигфрид Бернфелд (Siegfried Bernfeld) през 1923, преди един век и разгледано отново от Филип Ла Саня, който смята, че днешния юноша се намира „увиснал в едно втечнено бъдеще в смисъла на Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman)“[8], това е много интересно. „Имаме един субект“ казва той, „който се намира между няколко възможни опции и които той поставя малко на изпитание“. Вярно е, че това поведение се наблюдава често.

Аз имам склонността да го отдавам, между другите фактори, на намесата на дигиталното, на намесата на виртуалния свят, което превежда в едно уникално разширяване на вселената на възможното, на възможни те светове. От друга страна съвременният обект е един индивидуализиран обект, един обект с множество възможности, който винаги се нуждае от един benchmarking, така да се каже от едно калибриране за да се разбере кое е най-доброто. Днес ако искате да си купите нов смартфон ви се предлага огромно разнообразие, предлага ви се да си изберете някои, да ги сравните. Това умножаване на елемента на възможното може да се превърне в едно безкрайно разширяване – от друга страна това прави така, че аз да запазя своя възможно най-дълго, докато се счупи и тогава да предоставя на някой друг да избере следващия модел. В това има един ефект на отлагане, колкото се може повече, това което всички установяват – Бернфелд, Ла Саня, Epstein…, е че самото юношество е една прокрастинация (отлагане), ако мога да се изразя така.

Една автоеротика на знанието

Влиянието на виртуалния свят, в който живеят юношите повече от такива като мен, които принадлежат на друго поколение, е че знанието преди вложено във възрастните, тези говорещи същества, които бяха учители, включително родителите – беше необходимо тяхното посредничество за достъп до знанието – сега се намира автоматично на разположение при една обикновена заявка към машината. Знанието е в джоба ни, не е вече обектът на Другия. Преди знанието беше един обект, който трябваше да търсим в полето на Другия, трябваше да го извлечем чрез съблазняване, чрез подчинение или настояване, което предполагаше да се мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия.

Формулата, която използвах, знанието в джоба, ни напомня на това, което Лакан казва за психотика, който притежава обекта а „в джоба“ си и който не трябва да мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия. Днес има една автоеротика на знанието, която е различна от еротиката на знанието, която преобладаваше навремето, защото тя минаваше през взаимоотношението с Другия.

Една неморална реалност

Много колеги казаха интересни неща, ще цитирам само някои. Марко Фоки от Милано се позовава на това, което бяха в традиционните общества ритуалите на инициация в пубертета[9]. Отбелязваше се влизането в пубертета, момента на пубертета, чрез ритуали на инициация, които започваха в един свят или мистичен регистър. Днес, за да кажем това в такива термини, прогресът на пубертетската когниция – психолозите изучават това, повече абстрактно мислене и така нататък, води според Фоки до една деидеализация. Там има едно падение на големия Друг на знанието и няма сублимация. Според него пубертетът днес започва с „една деградирала и неморална реалност“. Намирам за много интересно това прилагателно неморално и се запитах към какво може да се отнася. Наблюдаваме как се разпространяват днес теориите на конспирацията, до степен страх да ни хване колко образовани и учени хора се придържат към тях. Това е техния начин да извикат големия Друг под една деградирала форма и като някой много злосторен. Това съвпада много с това, което се каза за неморалната реалност на Другия на конспирацията.

 Една симптоматична социализация

Нашата колега Елен Делтомб изучава новите симптоми имащи отношение към социалната свързаност и наблюдава, че те могат да се превърнат в масови феномени, включително в епидемии: алкохолизъм – познаваме груповите алкохолизирания – токсикомания, тя слага в същата серия анорексия-булимия, престъпността и т.н.[10] Тази социализация на симптомите на юношите ми се струва, че трябва да я имаме предвид: юношеството като момент, в който социализацията на субекта може да се случи по един симптоматичен начин.

Един тираничен Друг

Друга отправна точка е тази на Даниел Роа[11], който приема юноши с някакво оплакване. Например оплакват се от несправедливостта. От една страна наблюдава, че заявката, която произлиза от един семеен или училищен Друг се приема като един тираничен императив. От друга страна по време на моменти на криза в резултат на зависимости се опитваме да предпазваме юношите установявайки тиранични правила в името на закрилата на юношеството. Вижда се този двоен повик към тираничния Друг и присъствието му от двете страни: в субекта, който интерпретира като такива изискванията на семейството си и в това, което идва от обществото, желанието да се тиранизира юношеството в криза и да се установи една брутална власт в това отношение.

Мутации на символичния ред

Упадък на патриархата

Точно при юношите се чувстват с най-голяма интензивност ефектите на мутиращия символичен ред – които сме изучавали в предишните години във Фройдистко поле, включително посвещавайки им един конгрес на Световната асоциация по психоанализа (AMP)[12] – и между тези мутации на символичния ред, преди всичко главната, упадъкът на патриархата. В последното учение на Лакан бащата не е вече онзи, който беше в неговото първо учение. Бащата се превърна в една от формите на симптома, един от операторите в състояние да осъществят един възел на трите регистъра. Казано по друг начин, функцията, която му е била присъща е в упадък съответно на естествените ограничения, които са нарушени от дискурса на науката. Този дискурс, който ни доведе до манипулирането с възпроизводството, който доведе до това, чрез различните джаджи за комуникации, че предаването на знанието и уменията, по един генерален начин, се изплъзват на гласа на бащата.

Деституция (отмяна) на традицията

Традиционните регистри, които учеха какво е добре да бъдеш и да правиш за да бъдеш мъж, да бъдеш жена отстъпват. Подчинени на социалния диспозитив на комуникацията, са деституирани. Тези традиционни регистри са както религията така и всичко, което е било – ще използвам отново един израз, който харесвам – common decency, общоприетото благоприличие на социалните класи. В предишни времена, дискурса на народните класи казваше какво трябва да правиш за да си едно „добро момче“, „добро момиче“. Всичко това постепенно е подринато, изтрито. Имаше такъв дискурс в средните класи, в буржоазията и очевидно не съвсем същия в аристокрацията. Всичко беше изравнено.

Уилма Кокоз, нашата колега от Мадрид изучава случаи където родителите стават приятели на децата си защото вече не знаят как да бъдат родители и минават от една всепозволеност към една неумолима ригидност[13].

Дефицит на уважение

Също така намерих за много значимо едно наблюдение на Филип Лакаде, който анализира при тези субекти юноши заявката за уважение: „Искам да бъда уважаван“. Но в същия момент, както забелязва, заявката е несвързана с Другия: никой не знае „кой би могъл да я удовлетвори, след като въпросът за Другия, към който е отправена, остава неясен“[14]. Аз бих казал, че това е една празна заявка, всъщност е израз на един фантазъм: би било добре да си уважаван от някой който е за уважение! Но тъй като не се уважава нищо и никого се намираш в недостиг на уважение към себе си.

Такава е задънената улица. Юношите, ми се струва, са пострадали най-много от задънената улица на демократичния индивидуализъм, която е продукт на разпада на идеологиите, на големите разкази, както казваше Жан-Франсоа Лиотар (Jean-François Lyotard) и на потъването на Името на Бащата, не на изчезването му а на потъването му. Това има дълбоки ефекти на дезориентация, които се усещат при днешните юноши и по-малко при възрастните с опит, които поне се облагодетелстваха от един символичен ред, който функционираше. От друга страна, това е което вдъхновява съображенията на господин Земур (Zemmour – известен антилиберален журналист във франция, б.пр.), който предлага цялото общество да се върне назад отведнъж, за да се сложи всичко в ред, което обаче би създало други затруднения…

Въпросът за тялото на Другия

За да не се разпростирам нашироко, ще е достатъчно да кажа, че Фройд е мислел, че с изключение на случая с оралното наслаждение от майчината гърда, едно наслаждение според него свързано с външен обект – Лакан обратно на него смята, че гърдата съставлява част от тялото на детето – с изключение на детето на гърдата наслаждението е автоеротично. В юношеството, добавя той, наслаждението променя статута си и се превръща в наслаждение на сексуалния акт, наслаждение на един външен обект. В Метаморфозите на пубертета, Фройд изследва проблема на прехода на автоеротичното наслаждение към задоволство от съвкуплението. Лакан казва, че това не се случва, че това е една Фройдова илюзия – в основата си не се наслаждавам на тялото на Другия, няма наслаждение освен на собственото тяло или наслаждение на собствения фантазъм, наслаждение на фантазми. Не се наслаждаваме на тялото на Другия. Никога не се наслаждаваме на друго освен на собственото тяло. Знаем добре как върху тази идея, че се наслаждаваме на тялото на Другия се създаде цяла една митология на перфектната двойка където си съответстват наслажденията, любовта и т.н.

Питах се дали в основата си тялото на Другия не се въплъщава от групата. Юношеската банда, сектата, групата, дали не дават известен достъп до „наслаждавам се на тялото на Другия, от което съм част“? Това може да се осъществи под формата на сублимация: пеем в група, наслаждавам се на общото съгласие, правим музика заедно, това е над всичко и т.н. Но очевидно движейки се в посока на сублимацията не се задоволява директно нагонът. Възможен ли е един нов съюз между идентификацията и нагона? Знаете, че Лакан казва в неговите Ръкописи, че желанието на Другия определя идентификациите но те не се задоволяват в нагона[15].

 

Транскрипция и редакция: Marie Brémond, Hervé Damase, Pascale Fari, Ève Miller-Rose et Daniel Roy


Източник: http://champfreudienbg.org/

Триъгълникът на себеобсебването /мисли на зависим…/

Когато се родим, ние осъзнаваме единствено себе си, ние сме вселената. Възприемаме малко неща извън нашите нужди и ако тези нужди са задоволени, ние сме доволни. Когато съзнанието ни се разшири, ние започваме да усещаме света извън нас. Откриваме, че около нас има хора, места и неща, които удовлетворяват всичките ни нужди. На този етап ние също започваме да правим разлики и да развиваме предпочитания. Ние се учим да искаме и да избираме. Ние сме центърът на разрастващата се вселена и очакваме да ни бъдат осигурени нещата, от които се нуждаем и които искаме. Изворът на нашето задоволство като по чудо се прехвърля от удовлетворяването на основните ни нужди към сбъдването на мечтите ни.

Повечето деца, чрез опита от известен период от време, започват да осъзнават, че външният свят не може да осъществи всичките им желания и нужди. Те започват да допълват това, което им е дадено със собствени усилия. Ако тяхната зависимост от хора, места и неща намалява, те започват да се вглеждат в себе си все повече и повече. Те стават по-самостоятелни и научават, че щастието и задоволството идват отвътре. Повечето продължават да съзряват, разпознават и приемат своите сили, слабости и ограничения. На определен етап те обикновено търсят помощта на Сила по-могъща от тях самите, която да им осигури нещата, които те не могат да си осигурят. За повечето хора съзряването е естествен процес.

Като зависими обаче ние като че ли сме се препънали по пътя. Изглежда никога не надраснахме егоизма на детето. Изглежда никога не открихме начин да бъдем независими, както другите го правеха. Продължихме да зависим от света около нас и отказвахме да приемем, че няма да ни бъде дадено всичко. Станахме СЕБЕОБСЕБЕНИ, нашите желания и нужди станаха повели. Достигнахме до точката, където задоволството и удовлетворението станаха невъзможни. Хора, места и неща не можеха може би да запълнят празнината вътре в нас и ние реагирахме на тях с негодувание, гняв и страх.

НЕГОДУВАНИЕ, ГНЯВ и СТРАХ образуват ТРИЪГЪЛНИКА НА СЕБЕОБСЕБВАНЕТО. Всички наши недостатъци на характера са форми на тези три реакции.

СЕБЕОБСЕБВАНЕТО Е СЪРЦЕТО НА НАШАТА ЛУДОСТ.

Негодуванието е пътят, по който повечето от нас реагират на миналото си. Това е преживяването на минали събития отново и отново в нашите умове. Гневът е начинът, по който много от нас се справят с настоящето. Това е нашата реакция към и за отричане на реалността. Страхът е това, което чуваме, когато мислим за бъдещето. Това е нашият отговор на непознатото, фантазия обърната наопаки. Всички тези три неща са израз на нашето себеобсебване. Те са начинът, по който реагираме, когато хора, места и неща /минало, настояще и бъдеще/ не живеят според нашите изисквания.

Ние трябва да разбием триъгълника на себеобсебването, ние трябва да съзреем………………

Пътят, по който реагираме спрямо хора, места и неща:

Отрицателен:                                               Положителен:

Негодувание          –     Минало       –               Приемане

Гняв                      –     Настояще    –               Любов

Страх                    –     Бъдеще       –               Вяра

Да не принадлежиш означава да не бъдеш, да не съществуваш…

Потребност от принадлежност

В подножието на Сиера Паракайма, на границата на Бразилия и Венецуела, между реките Амазонка и Ориноко, на територия по-голяма от сто и петдесет хиляди квадратни километра живее племето яномами. Те живеят разпръснати и девствената гора групирани в малки племена от няколко десетки индивида. Общият им брой не надхвърля 15 000.

  Не е известен произходът им, нито защо преди хиляди години са се оттеглили в дълбините на Амазонските джунгли. За този огромен период от време яномамите са успели да запазят непокътнати своите ритуали, обичаи, социална организация, етични и морални закони, които представляват безценен обект за изследване от специалисти, занимаващи се с психоантропология.

  За обичаите на яномамите е писано в немалко научни и популярни издания: уважение към индивида и индивидуалността, зачитане на правата на детето и възрастния, респект към реда в общността, към това да бъдеш, а не да играеш роля, уважение на спонтанносттта, а не на властта. Или ако трябва да обобщим: уважение към биоикономичността и в същото време икономичността               /полезността/, ръководеща живота на клана                               /социоикономичност/. Това е щастието на не-културата, на това да бъдеш без да имаш.

  Малко са правилата, които ограничават безгрижието на този малък народ. И всички те са с един общ знаменател: създаването на една ефикасна система на принадлежност.

  Принадлежността е сигурност. Това е съзнанието, че си част от някакво цяло. Една невидима нишка свързва всички членове на племето. Никой не е анонимен.

  В доброто и в лошото всеки индивид принадлежи към своето яно / клан или група от съжителстващи/. Всеки член на племето е част от него, както и племето е част от неговото Аз. Неговата история е историята на племето. Азът и групата на принадлежност са почти едно цяло, което можем да сравним с щита, зад който се крие античният войн, с обятията, даващи сигурност, със сигурността, че си неделима част от една общност. И всичко това съществува успоредно със свободата да бъдеш индивид.

  Кланът е Закрилницата майка и Старият мъдрец. Но и всеки по-възрастен член на общността може да играе ролята на Закрилница майка и Стар мъдрец. Там радостите и скърбите на индивида са радости и скърби на племето и обратно. Племето гарантира здраве, психично равновесие и чувство на сигурност на членовете си. Ако някой от племето се разболее, шаманът поема грижите за него. Същият болен се превръща в шаман за шамана, когато последният има нужда от подкрепа. В тази общност статусът не влияе на благополучието на индивида. Там всеки е шаман. Всеки е всичко и нищо. Всеки е. Той просто е и толкова. Природността, с която се отличава животът на яномамите, не е случайна, нито е резултат на религиозни, етични или морални избори. Там всеки се ражда свободен. Ражда се, защото е било взето решение да се роди. Ражда се, защото е желан. Както ще видим по-нататък, отношението между майка и новородено е изключително любвеобилно, физическо и никога подтискащо. Нищо не помрачава това хармонично взаимоотношение, защото не се позволяват нежелани раждания, които да компрометират връзката между майката и детето, до момента, в който последното не бъде вече отгледано до възрастта, в която бива въведено в детския клан. Ако за нещастие майката забременее отново през първите години от живота на последно роденото си дете, тя убива новороденото още в момента на раждането му. При първите родилни болки, придружена от няколко възрастни жени, тя излиза извън територията на племето и непосредствено след раждането задушава новороденото като запушва с листо дихателните му пътища.

  Само хармоничното и постоянно топло отношение между майка и дете през първите 2-3 години от живота на детето могат да гарантират психичното му здраве /отсъствие на сериозната травма на изоставянето/. Това равновесие гарантира емоционалната зрялост на Аза, следователно и хармонията на клана:

  Това, което поразява външния наблюдател, е че никакво осъждане, траур или чувство на тъга не придружава това детеубийство: новороденото се е случило извън принадлежността и следователно за яномамите  то не е родено. Не принадлежи към племето. А да не принадлежиш означава да не бъдеш, да не съществуваш.

  Спирам се на тези смущаващи обичаи от живота на населяващите девствените гори племена, за да конфронтирам днешния читател с неща, които нямат нищо общо с цивилизацията, но се базират на законите на природата и хармонията. Според автора Валдо Бернаскони, много по-неморална от практикуваното от яномамите детеубийство е онази култура, която осъжда децата да се грижат в невръстна възраст за по-малките братче или сестриче или да живеят в мизерни детски домове, или просто да не бъдат забелязвани сред изобилието на широкоекранни телевизори, вили на морето и планината и купчина електронни играчки. Този познат на много от нас модел на живот не може да задоволи потребността от принадлежност, ако разглеждаме принадлежността като люлка, в която индивидът узрява при пълно уважение на неговата уникалност.

  В тези примитивни общности детето задоволява потребността си то принадлежност първо във връзката с майка си, а после и чрез сливането с клана. Колкото по задоволена е потребността му от принадлежност, толкова повече израстването му ще се отличава с креативност и емоционална стабилност. Да принадлежиш означава “да бъдеш част”, а да “бъдеш част” е максималната степен на сигурност.

  В един сигурен климат детето се научава да задоволява нарцистичните си потребности /хранителна, сензорна /прото/сексуална/ и постепенно да посреща все по сложни видове опит, докато се слее изцяло с клана. Преживява провали и отхвърляния, без това да промени самооценката му. Научава, че всяко отхвърляне отваря врата към нови възможности.

  Енергията му тече свободно към външния свят, към Ти:

Тялото е там, където е енергията!

Онези части от тялото, през които енергията не протича, са празни обвивки.

Без енергията окото гледа без да вижда, ръката докосва отричайки контакта, ухото слуша без действително да предава информацията към мозъка. Устата говори без да изразява. Това е измерението, в което Id: е в опиянение. То е долу-в слънчевия сплит-и говори безмълвно. Живее в лабиринта на образите, на фантазията, на съня.

Зародишът наблюдава себе си в онази пещера, където болка и радост, топлина и студ, чувственост и въздържание са естественият израз на мисълта, без каквато и да е връзка с реалността на тялото.

Сега, сега, сега – неговият свят е сега. Сега е сън.

Реалност: измерение, което Id планира за едно тяло, което сега принудително държи в атония. А времето потъва като лекомислен нарцис в блатото на нимфите.

W.A.Bernasconi, “Id: storie dell,evoluzione”

  Да принадлежеш означава да бъдеш. Да бъдеш в един континуум от енергитични обмени от Аз към Ти, от Ти към Аз. Да бъдеш жив и да се отвръщаваш от аморфността. Да бъдеш някой, който комуникира, който проявява смелост, породена от онази сигурност, която само хармоничната принадлежност би могла да гарантира.

Източник: “Неорайхиански теории”, Валдо А. Бернаскони